Стивън Кинг - Отмъстителите

И вероятно щях да го оставя на мира, но той говореше много особено и уклончиво, което е съвършено нетипично за него. Човек познава близките си, нали? Или поне се заблуждава, че ги познава. А Бил или бърбореше много възбудено и възторжено, или пък се затваряше в себе си и се цупеше. Рядко се случваше да изпадне в някакво „средно“ настроение. А по време на онзи телефонен разговор през цялото време беше в средно положение. Това ме накара да продължа да го разпитвам, което инак не бих направила. Заявих му, че „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“ звучи като някакво конкретно събитие. И той каза, че наистина се е случило нещо малко преди да стигнат Ели — доста голям град северно от Лас Вегас. Подминали табела, която сочела отбивка към някакъв град на име Деспърейшън 26 26 Името на града означава „отчаяние“ — Б.пр. (чудни имена имат градовете в онзи край, на човек направо му се приисква да иде да ги види) и на Сет му станало нещо. Бил така се изрази. Карали по шосе № 50, което е безплатно, и изведнъж отляво на пътя зърнали огромно земно възвишение.

На Бил му се сторило любопитно, но нищо повече. Сет обаче, като погледнал натам и го видял, направо обезумял. Взел да размахва ръце и да бърбори на своя неразбираем език. На мен ми прилича на магнетофонен запис, който някой прослушва отзад напред.

Бил, Джун и другите деца реагирали както правят обикновено — както правеха обикновено — когато Сет се развълнува и заговори, което се случва рядко, но съвсем не е сензационно явление. Нещо от сорта на „Да, Сет, точно така, наистина, направо е страхотно “ — а през това време все повече и повече се отдалечават от възвишението. Най-сетне Сет — обърни внимание — проговаря, но не някакви безсмислени звукосъчетания, а на чист английски език. Наистина говори и казва — „Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина, Сет иска да види Хос и Литъл Джо.“ Ако не помниш, Хос и Литъл Джо са двама от главните герои в „Бонанза“.

Бил твърдеше, че Сет никога не бил изричал толкова много разбираеми думи наведнъж, и откакто съм заедно с детето, вече се убеждавам, че наистина е доста необичайно за него да каже толкова дълго смислено изречение. И все пак… „НЕВЕРОЯТЕН НАПРЕДЪК“? Не искам да прозвучи гадно, но изобщо не може да се сравни с гетисбъргското обращение 27 27 Почута реч на Ейбрахам Линкълн от 1863 г. — Б. пр. ! Още тогава ми се стори, че има нещо гнило, и продължавам да се съмнявам. Бил така се фука, сякаш всеки миг ще се пръсне от радост — а по телефона говореше със заобикалки. Още нещо. В картичката пише „после подробности“, сякаш няма търпение да ми разкаже, а по телефона трябваше да му измъквам думите с ченгел. Чудна работа!

Каза, че случилото се му напомняло някакъв стар виц за майка и баща, които смятат детето си за нямо. И един ден — хлапето е вече пет-шест годишно — те обядват и то изведнъж казва: „Мамо, може ли да получа още една варена царевица, моля те?“ Родителите се нахвърлят върху него и започват да го разпитват защо никога досега не е говорило. „Нямах какво да кажа“ — отвръща то. Бил ми разказа вица (чувала съм го и преди, стар е колкото Жана Д’Арк, общо взето), а после отново се изсмя превзето, „ха-ха-ха“. Сякаш с това приключи въпроса веднъж завинаги, точка. Само че аз все още не бях наясно.

— И какво, ти попита ли го? — питам.

— Какво да го попитам?

— Защо никога досега не е говорил.

— Но той си говори.

— Само че не така. Не говори така и затова си ми изпратил тази развълнувана картичка, нали? — Вече направо бях побесняла. Не знам защо, но просто бях извън себе си.

— И тъй, попита ли го защо никога досега не е казвал петнайсет-двайсет свързани думи?

— Ами, не — отвръща, — не го попитах.

— А върнахте ли се? Заведохте ли го в Деспърейшън, за да види ранчото „Пондероса“?

— Нямахме възможност да се върнем, Од — отвръща той след поредната дълга пауза. Все едно играеш шах с компютър и го чакаш да изчисли много сложен ход. Не желая да говоря по този начин за брат си, когото обичах и който ще ми липсва през целия ми живот, но искам да разбереш колко беше странен онзи разговор. Сякаш изобщо не говорех с брат си. Иска ми се да имам някакво обяснение, но нямам.

— Какво искаш да кажеш с това, „нямахме възможност“? — питам.

— „Нямахме възможност“ значи „нямахме възможност“ — отговаря той. Мисля, че вече го бях поразядосала, но въобще не ми пукаше — така звучеше малко по на себе си. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити, което щеше да е неизбежно, ако се бяхме върнали и го бяхме завели да види онова градче, което толкова го развълнува. Сто човека са ми казвали, че шосе № 50 става много коварно след залез слънце, и аз не исках да излагам семейството си на опасност. — Сякаш се намират в пустинята Гоби, не в централна Невада.