Стивън Кинг - Отмъстителите

Автомобилите набират скорост, двигателите им мъркат напевно, монотонно.

В лявата страна на розовия микробус се открива огромен отвор. В същия миг върху покрива на черния микробус, който изглежда като катафалка, която се опитва да се преобрази в локомотив, едната стена на купола се плъзва встрани и разкрива две същества с пушки. Едното е брадато. Както и извънземното, което управляваше синия микробус, човекът като че ли е облечен в дрипава униформа от времето на Гражданската война. Създанието до него е издокарано в съвършено различна униформа — черна, с висока войнишка яка, със сребърни копчета. Както и в самия черно-сребрист микробус, в тази униформа също има нещо нацистко, но не това привлича вниманието на Джони и кара гласът му да замръзне в гърлото, та отначало дори не може да извика да предупреди другите.

Над високата яка като че ли няма нищо друго освен мрак. „Този няма лице — казва си Джони миг преди съществата от двата микробуса да открият огън. — Няма лице, това чудо въобще няма лице.“

И на Джони Маринвил, който вижда всичко, изведнъж започва да му се струва, че е умрял, че се намира в ада.

Скъпа Джанис,

Толкова съм ти благодарна, че се обади. Благодаря и за картичката със съболезнованията, разбира се, но не можеш да си представиш колко добре се почувствах, като чух гласа ти снощи — подейства ми като глътка вода в пустинята. Или може би като разумна дума, когато си заключен в лудница.

Разбра ли нещо от онова, което ти наговорих по телефона? Спрях успокоителните — „Махай ги тия простотии“, както казвахме на времето в колежа — но едва от няколко дни и въпреки старанията на Хърб и безкрайната му помощ, повечето неща му звучат съвършено несвързано. Всичко започна, откакто се обади приятелят на Бил, Джо Калабрезе, и ми съобщи, че брат ми, жена му и двете им по-големи деца са загинали от ръката на неизвестни лица, стрелящи от минаващ автомобил. Този човек, когото през живота си не съм виждала, плачеше и беше прекалено разстроен, за да бъде тактичен. Все ми повтаряше колко се срамувал и в крайна сметка аз започнах да го успокоявам, като през цялото време си казвах: „Сигурно е станала някаква грешка, невъзможно е Бил да е мъртъв, та той трябваше да е до мен винаги когато имам нужда от него.“ Все още се събуждам посред нощ и си мисля: „Не, това е абсурд, точно Бил.“ През целия ми живот не ми се е случвало по-ненормално нещо, освен когато бях малка и всички успяваха да пипнат грип едновременно.

С Хърб заминахме за Сан Хосе да приберем Сет, а на връщане към Толидо летяхме в самолета с тленните останки. Слагат ковчезите в багажното отделение, знаеш ли? Аз не го знаех. Нито пък съм искала да разбера.

Погребението беше едно от най-ужасните изживявания в живота ми — може би дори най-най-ужасното. Четирите ковчега — на брат ми, на снаха ми, на племенницата ми и на племенника ми — строени в редица, първо в църквата, а после и на гробището, където ги бяха покачили на онези отвратителни хромирани релси над всеки от гробовете. И искаш ли да знаеш какво значи истинска лудост? На гробището, по време на цялата служба, непрестанно си мислех за медния ни месец в Ямайка. Там по улиците има гърбици, които се наричат „легнали полицаи“. И кой знае защо, започнах да възприемам и ковчезите по същия начин — като легнали полицаи. Е, нали ти казах, че съм се побъркала? Кралицата на валиума за 1994 г. в Охайо, това съм самата аз.

В църквата беше претъпкано — Бил и Джуни имаха страшно много приятели — и всички плачеха с глас. Освен малкия Сет, разбира се, който не може да плаче. Или не плаче. Или пък кой знае? Той просто си седеше между нас двамата с Хърб, стиснал две от играчките си в скута си — розово микробусче, което нарича „Дуийм Фуоута“ и фигурката, която върви с него — малка червенокоса хубавица на име Касандра Стайлс. Тези играчки са герои от анимационен сериал на име „МотоКопс 2200“, а имената на проклетите им микробуси (извинявай, на така наречените МотоКопс Пауър Уегънс, ах, недей) са сред малкото неща, които Сет произнася разбираемо („Сладки купи на мен“ е друг пример; или пък „Сет отива тоалетна“, което означава, че очаква да идеш с него — научен е, но възприема тоалетните си навици по доста особен начин).

Много се надявам да не е разбрал какво означава църковната служба — че всички останали членове от семейството му са мъртви, че са си отишли завинаги. Хърб е убеден, че не знае („Детето дори не знае къде се намира“ — каза той), но аз не съм сигурна. Точно това му е ужасното на аутизма, нали? Човек винаги се пита, никога не знае със сигурност, а те казват толкова много неща, само че Господ сякаш ги е свързал с развален телефон и в другия край на линията се чуват само безсмислени звукосъчетания.