Стивън Кинг - Отмъстителите

Вирусът — вампирът — бе Так. Малък подарък от великата американска пустиня. Според Бил семейство Гарин не били спирали, за да разгледат какво има зад насипа, който бе възхитил Сет дотолкова, та го бе накарал за известно време да надмогне обичайното си бръщолевене и да заговори на чист английски език. „Ами нямахме възможност да се върнем, Од — бе казал Бил. — Не исках да рискувам семейството ми да замръкне преди Карсън Сити.“ Но я бе излъгал. Бе разбрала това от писмото, което получи от някакъв човек на име Алън Саймс.

Саймс, минен инженер в компания на име „Дийп Ърт Майнинг Корпорейшън“, видял семейство Гарин на 24 юли 1994 г. — през същия ден, когато братът на Одри й бе изпратил онази жизнерадостна картичка. Саймс я уверяваше, че не се било случило нищо от изключителен интерес — просто завел семейство Гарин до ръба на откритата мина (всъщност в противен случай щял да наруши устава на Асоциацията по минно инженерство, се казваше в писмото) и им изнесъл кратка историческа лекция, преди да ги изпрати. Разказът го биваше, бе едновременно правдоподобен и отегчителен. При нормални условия Одри не би се усъмнила и в дума от написаното, но тя знаеше нещо, което господин Алън Саймс от Десперейшен, щата Невада, не знаеше — Бил бе отрекъл, че изобщо са спирали. Беше обяснил, че са бързали, защото искал да е сигурен, че ще стигнат в Карсън Сити, преди да се мръкне. А щом Бил я бе излъгал, нима не е възможно — и дори вероятно — Саймс също да крие нещо?

„Какво крие? Какво точно крие?“

„Тате, спри, върни се, Сет иска да види онази планина.“

„Защо ме излъга, Бил?“

Струваше й се, че на този въпрос може да си отговори — Бил я е излъгал, защото Сет го е накарал да излъже. Предполагаше, че по време на разговора й е Бил, Сет е стоял до телефона и е гледал съществото, което вече изобщо не е считал за свой баща, с кално кафявите си очи, чието място е под пън в блато. Бил е можел да каже единствено онова, което Так му позволи — говорел е все едно с опрян пистолет в челото. Затова бе надрънкал разни скалъпени лъжи и се смееше толкова неестествено, ха-ха-ха, като на парти.

В крайна сметка онова нещо в Сет бе успяло жив да изяде Хърб, а сега се опитваше да изсмуче и нея, но очевидно ги делеше една жизненоважна разлика — тя имаше къде да отиде. Вероятно бе открила това място по случайност, а може би й бе помогнал Сет — истинският Сет — и единствено й оставаше надеждата, че Так никога няма да открие с какво се занимава тя или къде отива. Че чудовището никога няма да я проследи до убежището й.

През месец май 1982 г., когато бе на двадесет и една години и все още с фамилно име Гарин, Одри бе прекарала заедно със своята съквартирантка (и нейна най-добра приятелка, тогава и завинаги) Джанис Гудлин чудесен уикенд — твърде вероятно най-съвършеният уикенд в живота й — в хижа „Мохонк“ в северната част на щата Ню Йорк. Пътешествието бе подарък от бащата на Джан, който бе спечелил от своята компания някаква парична награда за успешни сделки и се бе издигнал в служебната йерархия. Ако бе имал за цел да сподели своето щастие, то бе намерил идеален обект в лицето на двете девойки.

В съботния ден от онзи вълшебен уикенд бяха на пикник (от кухнята им приготвиха закуски, наредени в прекрасна старовремска тръстикова кошница) и двете момичета ходиха с часове, докато открият най-съвършеното за целта място. Обикновено в такива случаи човек никога не го открива, Но те извадиха късмет. Попаднаха на красива планинска ливада, изпъстрена с лютичета, маргаритки и диви рози. Жужаха пчели, а в топлия въздух като омагьосани конфети, които никога не падат на земята, танцуваха бели пеперуди, й единия край на ливадата се издигаше чудновата постройка с формата на купол — според Джанис идеален пример за безполезна гъзария и по всичките землища на Мохонк било пълно с такива. Беседката имаше покрив, който да предпазва от дъжд и да хвърля сянка, но инак бе отворена от всички страни заради чистия въздух и красивата гледка.

Двете приятелки ядоха до насита, приказваха дълго, а на три пъти така се смяха, че им потичаха сълзи. На Одри й се струваше, че оттогава не се е смяла тъй от сърце. Цял живот щеше да помни продължителната, ясна синева на летния следобед и белите пърхащи пеперуди.

Именно тук се връщаше, когато Так излизаше на повърхността и напълно завладяваше Сет. Именно тук се криеше — при Джанис, чието фамилно име все още бе Гудлин, не Конрой, и която все още бе млада. Понякога разказваше на Джанис за Сет — как се бе оказал у тях и как нито тя, нито Хърб бяха подозирали (особено пък в самото начало) какво се крие в момчето — нещо, което ги наблюдаваше съвършено неподвижно, набираше сила и само очакваше момента, в който да излезе наяве. При тези посещения често споделяше с приятелката си колко й липсва Хърб и какъв ужас изпитва… как се чувства уловена като муха в паяжина или пък като койот в капан.