Стивън Кинг - Отмъстителите

— Госпожице? — обърна се той към разпиляната бърканица червени къдрици от другата страна на мрежата. — Ей, госпожице? Чувате ли ме? — Преглътна и чу как гърлото му силно прещрака. Ухото му вече не бучеше, но някъде дълбоко в него ечеше монотонно бръмчене. Струваше му се, че за известно време ще трябва да свикне с него. — Ако сте в състояние да говорите, размърдайте пръсти.

Никакъв звук, а и момичето не размърда пръсти. Като че ли не дишаше. Дъждовните капки се стичаха по бледата й като на всички червенокоси хора кожа, но нищо друго не помръдваше. Само косата й изглеждаше жива, буйна и игрива, може би с два тона по-тъмна от оранжево. Капките блещукаха в нея като ситни бисери. Екна гръмотевица, но вече не звучеше толкова заплашително, сякаш облаците отминаваха. Тъкмо посягаше към вратата, когато се чу много по-рязък пукот. На Джони му прозвуча като изстрел от малокалибрена пушка и той се хвърли по очи на пода.

— Май беше керемида — току зад гърба му прошепна нечий глас и Джони извика от изненада. Извърна се и видя Брад Джоузефсън, който също бе коленичил на пода. Бялото на очите му ярко изпъкваше на фона на тъмното му лице.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — сопна се Джони.

— Патрул по увеселението на белите — отвърна Брад. — Някой трябва да следи да не прекалявате с него, че ви се отразява зле на сърцето.

— Аз пък си мислех, че ще отведеш останалите в кухнята.

— Именно тъй. Седят на пода в стройна редица. Ками Рийд се опита да позвъни. Телефонът е блокирал като твоя. Сигурно е от бурята.

— А-ха, сигурно.

Брад погледна към буйните червени коси, разпилени по верандата на Карвърови:

— И тя е мъртва, нали?

— Не зная. Да, струва ми се, но… ще побутна мрежата и ще се опитам да проверя. Някакви възражения?

Много се надяваше Брад да има възражения, цял списък възражения, по дяволите, но онзи просто поклати глава.

— Ти по-добре залегни през това време — продължи Джони. — Отдясно е чисто, но отляво колата на Мери пречи и нищо не се вижда.

— Ще съм по-тих от змия в преса за хартия.

— Надявам се никога да не се срещнем в час по писане. И внимавай със счупената порцеланова фигурка — да не се порежеш.

— Хайде, върви. Ако ще отиваш, отивай.

Джони дръпна мрежата. Поколеба се как точно да продължи оттук нататък, сетне хвана ледената, прилична на морска звезда ръка, и потърси пулс. Отначало не усети нищо, но после…

— Мисля, че е жива! — пошепна на Брад. Гласът му дрезгавееше от вълнение. — Струва ми се, че напипвам пулса й!

Съвсем забравил за стрелците, които може би дебнеха в дъжда, Джони дръпна вратата с все сила, сграбчи огромен кичур коса и повдигна главата на момичето. Брад изпълзя на прага — Джони чуваше дрезгавото му дишане и усещаше примесващите се миризми на пот и одеколон.

Лицето на момичето се повдигна, само че всъщност не се повдигна, защото то всъщност нямаше лице. Джони успя да различи единствено червено-черната дупка, която някога бе служила за уста. На пода под нея бяха посипани дребни бели зърна, които отначало му заприличаха на ориз.

Сетне осъзна, че това са зъбите й, или поне онова, което бе останало от тях. Едновременно двамата мъже нададоха пронизителен вой, а писъкът на Брад се заби като игла в бръмналото ухо на Джони. Болката сякаш го прониза чак в стомаха.

— Какво има? — изкрещя Ками Рийд иззад плъзгащата се врата на кухнята. — Божичко, сега пък какво става?

— Нищо — отново в един глас отвърнаха двамата мъже, после се спогледаха. Лицето на Брад Джоузефсън бе придобило неестествен пепелив оттенък.

— Не излизайте! — кресна Джони. Искаше му се да извика по-силно, но като че ли точно в този миг не можеше. — Стойте в кухнята!

В миг осъзна, че продължава да стиска за косата мъртвото момиче. Беше накъдрена като тел за чинии…

„Не — ледено се прекъсна мислено. — Не е като тел. Все едно държа скалп, човешки скалп.“

При тази мисъл се смръщи и разтвори длан. Главата на мъртвата тежко пльосна на циментовата веранда — Джони спокойно можеше да преживее и без този звук. Отстрани Брад изстена и притисна ръка към устните си, за да сподави стона.

Джони отдръпна ръка, а като затваряше мрежата на вратата, му се стори, че в Уайлърови настъпи раздвижване. Някаква фигура се местеше зад огромния прозорец в дневната. Само че в момента изобщо не беше в състояние да се притеснява за обитателите на онзи дом. Всъщност преживяването беше достатъчно разтърсващо, тъй че сега не можеше да мисли за никого, включително за себе си. В този миг искаше — като че ли това бе единственото нещо на света, което истински желаеше — да чуе писъка на приближаващи се полицейски коли и пожарни.