Стивън Кинг - Отмъстителите

Някой го сграбчи над китката с все сила, причинявайки му болка. Всъщност не го беше сграбчил — направо го щипеше. Сведе поглед и видя девойката със синята престилка от магазина — онази с шантавата коса.

— Да не вземеш да изперкаш — с дрезгав глас изрече тя. — Тази дама има нужда от помощ, иначе си отива, тъй че да не вземеш да откачиш от шубе.

— Няма проблеми, хубавице — отвърна той и самото звучене на думите, които излизаха от собствената му уста, вече му вдъхваше повечко сила.

— Не ми викай хубавица и аз няма да ти викам хубавецо — заяви тя с твърд глас, сякаш искаше да каже: „При мене тия не минават“.

Той се разсмя. Смехът му звучеше доста абсурдно в тази стая, но не му пукаше. Нито пък на нея, изглежда. Гледаше го право в очите, а в ъгълчетата на устните й бе загатната усмивка.

— Става — каза Стив. — Няма да ти викам хубавица, ти няма да ми викаш хубавецо и няма да изперкваме, нали?

— А-ха. Как е кракът ти?

— Добре е. Повече прилича на леко изгаряне, отколкото на огнестрелна рана.

— Късметлия.

— А-ха. Няма да е зле да му сложа нещо дезинфекциращо, ако ми падне случай, но в сравнение с нея…

— Гари! — извика обектът на сравнението.

Сега Стив забеляза, че ръката й вече почти на нищо не се крепи — като че ли вече висеше на една съвсем тъничка ивица плът. Съпругът й, също кльощав (но със започващо да се оформя шкембенце), се щураше около нея паникьосано и безпомощно, сякаш изпълняваше ритуален танц. Приличаше на абориген, който извива кръшни танци около замислен каменен идол в едновремешен филм за джунглата.

— Гари! — отново писна тя. Кръвта шуртеше от рамото й като пълноводна река, а лявата половина от розовата й блуза вече бе придобила кестенов цвят. Пребледнялото й като чаршаф лице бе обляно от пот — сплъстената й коса бе прилепнала към главата й, очертавайки извивките на черепа. — Гари, престани да се въртиш като куче, дето се чуди къде да се изпикае, и ми помогни…

Тя залитна, едва поемайки си дъх, и се опря на стената, която разделяше дневната и кухненския бокс. Стив очакваше коленете й да се подкосят всеки миг, но тя остана на крака. Вместо това стисна дясната си китка и внимателно повдигна ранената ръка към Синтия и Стив. Потъналият в кръв, усукан хрущял, на който висеше крайникът, издаде неприятен звук, като да изстискаш мокър парцал, и на Стив му се прииска да й каже да не го прави, да остави ръката си на мира, преди да се откъсне като крило на печено пиле.

В следващия миг Гари се пренесе пред Стив и продължи ритуалния си танц, подскачайки нагоре-надолу като на пружина; по бледото му лице бяха избили червени петна. „Само трябва малко да усилим баса“ — рече си Стив.

— Помогнете й! — викна Гари. — Помогнете на жена ми! Ще й изтече кръвта!

— Не мога да… — започна Стив.

Гари протегна ръка и го сграбчи за фанелката. „Когато адът се препълни, мъртвите ще тръгнат по земята“ — се казваше върху този културен артефакт. Гари допря издълженото си лице до лицето на другия. Очите му блестяха от погълнатия джин и от панически страх.

— Ти от тях ли си? От тях ли си?

— Не съм…

— Да не си от стрелците? Признай си веднага!

Изпълнен с бясна ярост, на каквато изобщо не бе подозирал, че е способен (обикновено изобщо не се гневеше), Стив грубо отмести ръцете на другия от старата си, любима тениска, сетне го блъсна. Гари залитна и се опули, после пак присви очи.

— Добре. Добре, добре. Сам си го изпроси. Сам си го изпроси и сега ще си го получиш — заяви той и пристъпи заканително.

Синтия застана между двамата, хвърляйки поглед към Стив — може би за да се увери, че не е във войнствено настроение — а после ядно впери очи в Гари:

— Ти да не си откачил?

Той се усмихна кисело.

— Не е оттук, нали?

— За Бога, нито пък аз. Родена съм в Бейкърсфийлд, щата Калифорния — и да не би заради това да съм една от тях?

— Гари! — Викът прозвуча като прегракнал лай на куче, което дълго е тичало по прашно шосе и доста е лаяло по пътя. — Престани да се правиш на глупак и ми помогни! Ръката ми…

Тя продължаваше да придържа ранената си ръка и Стив се сети — не можеше да се отърве от тази мисъл — за месарската верига „Мучис“ в Нютаун. Чичо с бяла риза, бяла шапка и оцапана в кръв престилка подава на майка му парче месо с кокал. „Средно запечено, с малко ментово желе като гарнитура, и семейството ви повече няма да сети за печено пиле, госпожо Еймс. Гарантирам ви.“

— Гари! — Кльощавият мъж, дъхащ на джин, пристъпи към нея, после се извърна и погледна към Стив и Синтия. Киселата, всезнайна усмивка се бе стопила. На лицето му сега бе изписана единствено болка.