Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Младежът в стаята с електронните игри удари нервно флипера, на който играеше, отдръпна се от него и му показа среден пръст. После се запъти към фоайето, като оправяше шапката си. Боби направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Младежът се изненада за момент, после се засмя и отговори по същия начин. Преди да излезе, отпусна ръкавите на якето си.

— Не можеш да ходиш с яке, на което е написано името на бандата ти тук вътре — рече той, а Боби направо изгаряше от любопитство какво точно означават думите му. — Не можеш дори да кажеш от кои си. Такива са правилата на заведението.

— А-ха.

Младежът се засмя и вдигна ръка. На нея беше татуирана дяволска вилица.

— Аз обаче притежавам печата, малки братко. Виждаш ли го?

— Да, разбира се. — Татуировка. Боби го гледаше със завист. Младежът забеляза това, усмивката му се разшири и се показаха редица снежнобели зъби.

— Великите „Диаблос“, човече! Великите „Диаблос“ управляват улицата. Всички останали са скапаняци.

— Улиците тук долу.

— Скапаните улици тук долу. Къде другаде? Кефи се, братче. Харесваш ми. Изглеждаш много добре с изключение на скапаната прическа. — Вратата се отвори, отвън нахлуха топъл въздух и шумът от улицата и младежът вече го нямаше.

Една кошничка на бюрото привлече вниманието на Боби. Той се наведе, за да огледа съдържанието й. Вътре имаше ключодържатели в различни цветове. Извади един от тях, за да види какво пише на него: „Ъгловият Джоб, Билярд, Пуул, Електронни игри, Кенмор 8-2127“.

— Хайде, хлапе. Вземи си един.

Боби така се стресна, че едва не събори кошничката с ключодържателите на пода. Жената беше излязла от същата врата, откъдето се беше появил и Лен Файлс. Тя беше по-едра и от Лен — изглеждаше направо като дебелите жени от цирка — но стъпваше по-леко и от балерина. Боби погледна нагоре, а тя се беше надвесила над него. Това беше сестрата на Лен или по-скоро не можеше да не е.

— Съжалявам — промърмори той, върна ключодържателя, който беше извадил, и после се опита да избута кошничката на мястото й. И щеше да успее, ако жената не го беше спряла. Продължаваше да се усмихва и за голямо облекчение на Боби изглеждаше напълно нормална.

— Не се шегувам. Вземи си един. — Тя извади ключодържател от кошничката. Беше зелен. — Евтини са, но са хубави. Раздаваме ги за реклама. Както кибритите, но аз не бих дала кибрит на дете. Не си започнал да пушиш още, нали?

— Не, госпожо.

— Това е добре като начало. Стой настрана и от пиенето. Ето, вземи. Когато ти дават взимай, хлапе. Няма кой знае колко безплатни неща на този свят.

Боби взе зеления ключодържател.

— Благодаря ви, госпожо. Много е хубав. — Прибра го в джоба си, макар да знаеше, че ще трябва да се отърве от него. Ако майка му го намереше, нямаше да е особено щастлива и щеше да има поне двайсет въпроса, както обичаше да казва Съли-Джон.

— Как се казваш?

— Боби.

Той изчака да види дали ще го попитат за фамилията му и тайно се зарадва, когато тя не го направи.

— Аз съм Алана. — Тя протегна ръката. Пръстите й бяха отрупани с пръстени. Блестяха като лампичките на флиперите. — Баща ти ли те доведе тук?

— Не, дойдох с един приятел — отвърна Боби. — Мисля, че в момента залага на мача между Албини и Хейууд.

Алана изведнъж се притесни и учуди. После се наведе напред, предупредително сложи пръст на устните си и Боби усети мириса на ликьор.

— Не споменавай думата „залагане“ тук вътре — прошепна тя. — Това е билярд клуб. Не го забравяй и няма да имаш проблеми.

— Добре.

— Ти си едно прекрасно момче, Боби. И страшно приличаш на… — Замълча. — Познавам ли баща ти? Възможно ли е това?

Той поклати отрицателно глава, но вече беше започнал да се съмнява. Лен също беше казал, че му напомня на някого.

— Баща ми е мъртъв. Почина преди доста време. — Винаги се изразяваше така, за да не започнат хората да му съчувстват.

— Как се казваше той? — Но преди момчето да успее да отговори, Алана сама каза името му. То излезе от начервената й уста като някаква магическа думи. — Не беше ли Ранди? Ранди Гарет? Или Ранди Гриър? Нещо от този сорт, нали?

За момент Боби беше толкова учуден, че не можа да промълви и дума. Чувстваше се така все едно в дробовете му не беше останал никакъв въздух.

— Рандал Гарфийлд. Но как…

Тя се засмя доволно.

— Сетих се най-вече заради косата, но и заради луничките тук… — Тя се наведе напред и Боби видя огромните й гърди. Прокара пръст по носа му.

— Той е идвал тук да играе билярд?