Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Ако си купиш един от тези бръсначи, ще бъдеш по-модерен, нали? — попита Боби.

Мислеше си, че Тед ще се засмее, но той не го направи.

— Когато хората си купуват бръсначи като тези, те не ги използват за бръснене, Боби.

— Какво искаш да кажеш?

Възрастният човек не му отговори, но му купи сандвич от една гръцка закусвалня. Месото беше в домашно опечен хляб и беше залято с бял сос, който много заприлича на Боби на гнойна пъпка. Той с усилие отхапа от сандвича, защото Тед каза, че бил вкусен. Оказа се, че това е най-вкусният сандвич, който е опитвал. Имаше толкова месо, колкото и в хотдога или в хамбургерите, но вкусът беше различен и някак по-екзотичен. Освен това беше прекрасно да похапва, докато върви по тротоара заедно със своя приятел.

— Как се нарича този квартал? — попита Боби.

— Кой знае? — вдигна рамене Тед. — Преди го наричаха Гръцкия квартал. После дойдоха италианците, пуерториканците, а сега и негрите. Има един романист на име Дейвид Гуудис — от онези, които не се учат в колежите, един гений от улицата — който го нарича „там долу“ . Той пише, че във всеки град има такъв квартал, където можеш да си купиш марихуана или говорящ папагал, който говори нецензурни думи, където мъжете седят по пейките и си говорят, като онези там, където жените непрестанно крещят и се карат на децата си да се прибират вкъщи и където продават виното винаги завито в хартиен плик. — Тед посочи към един човек, който държеше хартиена торбичка, от която се подаваше гърлото на бутилка. — Това е просто там долу. Така казва Дейвид Гуудис. Това е мястото, където фамилията ти не ти е нужна и където можеш да си купиш всичко, ако имаш пари в джоба.

„Там долу — помисли си Боби и погледна към трима мургави тийнейджъри, облечени в дънкови якета, които ги наблюдаваха. — Това е земята на острите бръсначи и на сувенирите.“

Кино „Критерион“ и магазинът на Мънси не изглеждаха чак толкова далечни. Но Броуд Стрийт? Тя и целият Харуич изглеждаха като част от някаква друга звездна система.

Най-накрая стигнаха до един бар на име „Ъгловият джоб“. На табелата отдолу беше написано: „Билярд, Електронни игри“. Над входа висеше още едно от онези знамена, на което беше написано: ЗАПОВЯДАЙТЕ В ХЛАДИНАТА ВЪТРЕ. На входа под знамето се разминаха с младеж с тениска и с шапка като онази на Франк Синатра. Носеше дълъг и тънък куфар. „Там държи оръжието си — помисли си Боби. — Скрил е оръжието си, а все едно носи китара.“

— Как си, готин? — обърна се младежът към Боби и се засмя. Боби също му отвърна с усмивка. Младежът направи пистолет с ръката си и го насочи към него. Момчето му отговори по същия начин. Младежът кимна все едно искаше да каже: „Да, и двамата сме готини“ и после пресече улицата, като щракаше с пръсти и си тананикаше някаква мелодия.

Тед огледа улицата. Малко по-нагоре от тях три негърчета си играеха на струята на един отворен противопожарен кран. Назад, откъдето бяха дошли, двама мъже — единият бял, а другият може би пуерториканец — хладнокръвно и съсредоточено сваляха страничните огледала от един паркиран до тротоара форд. Тед ги погледна, въздъхна и после каза:

— „Джобът“ не е място за деца дори и посред бял ден, но няма да те оставя сам на улицата. Хайде. — Хвана Боби за ръката и двамата влязоха вътре.

Първото нещо, което направи впечатление на Боби, беше миризмата на бира. Въздухът беше така наситен с тази миризма все едно хората тук пиеха бира от времето, когато бяха построени пирамидите. После той чу звука от телевизор, който обаче не беше настроен на някой канал за музика, а бяха пуснали следобедните сапунени опери (майка му ги наричаше „О, Джон! О, Марша!“) и потракването на топките на билярдната маса. Едва след като чу всичките тези шумове, очите му лека полека започнаха да свикват с полумрака в заведението…

То беше огромно. Надясно от тях имаше арка, а зад нея се виждаше зала, която изглеждаше безкрайна. Повечето билярдни маси бяха покрити. Няколко обаче бяха облени от ярка светлина и около тях бавно крачеха мъже, които чакаха да се наведат и да изиграят хода си. Около тях на високи столове край стената бяха насядали други, които ги гледаха. Един от тях си лъскаше обувките. С нищо не се отличаваше от другите присъстващи.

Напред се виждаше друга стая, пълна с флипери. Милиарди червени и оранжеви лампички примигваха в надпис, закачен на стената: „Ако бутнете повторно някой от автоматите, ще ви помолим да напуснете.“ Друг младеж, който имаше същата шапка като онзи на входа — вероятно популярната мода за тукашните младежи — се беше надвесил над един от автоматите и припряно натискаше бутоните. На долната му устна бе залепнала цигара, а издигащият се дим минаваше покрай лицето му и сресаната му назад черна коса. Около кръста му беше вързано яке, обърнато наопаки.