Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Не. Не владееше добре играта. Пийваше по някоя бира. Понякога… — Направи жест все едно раздава карти, който припомни на Боби за Макуоун.

— Да — отвърна той. — Никога не е пропускал да играе с каквато и да било кента. Такива работи съм чувал за него.

— Не знам дали е така, но знам, че беше добър човек. Идваше в понеделник вечерта, когато нямахме никакви клиенти, и за половин час направо ни скъсваше от смях. Обичаше онази песен на Джо Стафърд. Не си спомням как се казваше и караше Лени да я пуска. Беше наистина много мил и затова съм го запомнила. Мил човек с червена коса е рядкост все пак. Нямаше да купи пиене на някой пияница, но иначе беше готов да си свали ризата от гърба за другите. Човек само трябваше да го помоли.

— Но е загубил много пари — рече Боби. Не можеше да повярва, че говорят именно за това, но досега не беше срещал човек, който да познава баща му. Сега съвсем случайно беше научил толкова много интересни неща. Просто си вървиш и си вършиш своята работа и изведнъж миналото застава пред тебе.

— Ранди ли? — попита тя изненадано. — Не. Минаваше оттук три пъти в седмицата, за да пийне по едно, и то само ако беше наблизо. Той беше търговец или агент по недвижими имоти, или нещо подобно…

— Агент по недвижими имоти — прекъсна я Боби. — Работеше като агент.

— …и тук долу имаше офис, който често посещаваше. Интересувал се е от индустриалните сгради, щом се е занимавал с недвижими имоти. Сигурен ли си, че не беше търговец на медицински инструменти.

— Не, беше агент.

— Смешно е как работи паметта на човек — рече тя. — Някои неща си ги спомняш, а други лека-полека избледняват. Всички костюмари, които имаха бизнес тук преди, сега ги няма. — Тя поклати тъжно глава.

Боби не се интересуваше от това какво е станало с квартала.

— Но когато е играел, винаги е губел, нали? Не е пропускал кента.

— Това майка ти ли ти го каза?

Боби мълчеше.

Алана вдигна рамене. Разни интересни неща се случиха с гърдите й, когато го направи.

— Е, това си е ваша работа, но баща ти може би е пропилявал заплатата си по други места. Това, което знам, е, че идваше тук веднъж или два пъти в месеца, за да пие по бира с приятелите си, играеше до полунощ и след това си отиваше вкъщи. Ако постоянно печелеше или губеше, щях да си спомням. Но аз не помня, така че вероятно е бил добър играч на покер за разлика от някои от онези там. — Погледна в посоката, където бяха изчезнали Тед и брат й.

Боби я гледаше объркано. „Баща ти не ни остави кой знае колко — казваше майка му. — Имаше невалидна застраховка «Живот» и, разбира се, купчините сметки. Толкова малко неща знам“ — беше казала майка му тази пролет, което започваше да убеждава Боби в правотата й.

— Баща ти беше много красив мъж — каза Алана. — Имаше носа на Боб Хоуп. Предполагам, че когато пораснеш, ще приличаш на него. Имаш ли си приятелка?

— Да, госпожо.

Дали купчините неплатени сметки бяха измислица? Възможно ли беше това? Дали бяха осребрили застраховката и я бяха похарчили? Или може би парите бяха в банкова сметка, а не в каталога в гардероба на майка му. Това беше една ужасна мисъл. Боби не можеше да разбере защо тя би искала да си мисли, че баща му е бил

(подлец, подлец с червена коса)

лош човек, като той не е бил такъв. Имаше обаче и още нещо вярно. Тя лесно се вбесяваше и когато го правеше, говореше какво ли не. Тогава можеше да каже всичко. Възможно беше също баща му — когото майка му никога не беше наричала Ранди — да е дал на прекалено много хора от ризите си и по този начин да е вбесил Лиз Гарфийлд. Лиз не даваше ризи, нито свалени от гърба й, нито взети от други места. В този свят човек трябваше да си пази ризата, защото животът не беше справедлив.

— Как се казва тя?

— Лиз. — Той се чувстваше някак замаян, както когато излязоха от тъмния киносалон на ярките слънчеви лъчи.

— Като Лиз Тейлър. — Алана изглеждаше щастлива. — Прекрасно име има приятелката ти.

Боби се засмя, малко притеснен.

— Това е името на майка ми. Приятелката ми се казва Каръл.

— Хубава ли е?

— Направо е страхотна — отвърна той. Харесваше му как се смее Алана. Тя се пресегна през бюрото и го щипна по бузата. Плътта й висеше като нещо магическо. Малко го заболя, но му хареса.

— Сладур си ги! Може ли да ти кажа нещо?

— Разбира се.

— Само заради това, че е обичал да играе карти, не бива да го провъзгласяваме за Атила Хунът. Но ти това го знаеш, нали?

Боби припряно кимна.

— Майка ти е едно и аз не искам да ви се бъркам. Самата аз много обичам моята. Обаче не всички майки одобряват това, че съпрузите им ходят да играят карти на места като това тук. Те са приели такава позиция, но това си е тяхното мнение. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа?