Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Наляво от фоайето беше барът. Оттам се чуваше телевизорът и се носеше миризма на бира. Там седяха трима мъже. Масите пред тях бяха отрупани с празни бутилки. Не изглеждаха като щастливите мъже от рекламите за бира. За Боби това бяха най-самотните хора на света. Той се чудеше защо не се съберат и не си поприказват малко.

Близо до тях имаше бюро. От една врата зад него излезе дебел мъж и за момент до ушите на Боби достигна слабият звук от включено радио. Дебелакът пушеше пура и носеше риза на палмови дървета. Той също щракаше с пръсти и тихичко си тананикаше като готиния младеж, когото бяха срещнали на входа. Боби веднага позна мелодията: „Текила“ на Дъ Чемпс.

— Кой си ти, бе, човек? — обърна се дебелакът към Тед. — Не те позна’ам. А и той не тря’а да влиза тука. Не мо’еш ли да четеш?! — Дебелият му палец с почернял от мръсотия нокът посочи закачената табела на стената зад него: „Бъди на 21 или се махай!“

— Мен не ме познавате, но мисля, че знаете кой е Джими Джирарди — отвърна възпитано Тед. — Той ми каза, че трябва да се видя с вас… ако се казвате Лен Файлс, разбира се.

— Аз съм Лен — рече той. Изведнъж дебелакът стана много по-сговорчив. Протегна ръката си, която изглеждаше толкова бяла колкото ръкавиците на Мики, Доналд и Гуфи от анимационните филмчета. — Познавате Джими Джий? Проклетият Джими Джий! Дядо му е там отзад! Лъска си обувките. Напоследък го прави доста често. — Лен Файлс намигна на Тед. Той се засмя и стисна ръката му.

— Това вашето момче ли е? — попита Лен, навеждайки се през бюрото, за да огледа Боби по-добре. Момчето можеше да усети мириса на ментови бонбони и пура в дъха му, а яката на ризата му беше покрита с пърхот.

— Приятел ми е — отвърна Теди, а Боби си помисли, че направо ще се пръсне от щастие. — Не исках да го оставям сам на улицата.

— Разбира се. Бихте го направили само ако сте решили да платите откуп за него — съгласи се Лен Файлс. — Напомняш ми на някого, хлапе. Сега, за какво става въпрос?

Боби поклати глава малко уплашен от това, че прилича на някой познат на Лен Файлс.

Дебелакът не обърна внимание на реакцията му. Беше се изправил и гледаше Тед.

— Не мога да оставя това дете тук, господин…

— Тед Бротиган. — Тед протегна ръка. Лен я стисна.

— Знаеш как е, Тед, с хората в този бизнес. Ченгетата ме наглеждат.

— Разбира се. Но той няма да се отделя от мен, нали, Боби?

— Да — отвърна момчето.

— Срещата ни бързо ще приключи, но е много важна, господин Файлс…

— Лен.

„Разбира се, че Лен“ — помисли си Боби. Просто Лен, защото бяха там долу.

— Казвах, че срещата ни е доста важна, Лен. Мисля, че ще се съгласите.

— Ако наистина познавате Джими Джий, ще знаете, че не се занимавам с дребни залагания — рече Лен. — Оставил съм ги на негрите. За какво става въпрос? За Петерън и Йохансън?

— За Албини и Хейууд. Утрешният мач в Медисън Скуеър Гардън?

Очите на Лен светнаха. После на небръснатото му лице се появи усмивка.

— О, пресвети боже! Ще трябва да проверя залога за онзи мач!

— Определено ще трябва да го направите.

Той мина покрай масата, хвана Тед за лакътя и го поведе към залата с билярдните маси. После се спря и се бърна.

— Боби ли ти викат, когато си си у дома, хлапе?

— Да, сър — отвърна той. При други обстоятелства щеше да каже: „Да, сър. Името ми е Боби Гарфийлд.“ Сега обаче бяха тук долу и просто Боби беше достатъчно.

— Ами, Боби, знам, че онези флипери там ще ти харесат. Също знам, че имаш някой и друг цент в джобовете си, но не се отпускай твърде много. Мислиш ли, че ще успееш да се справиш?

— Да, сър.

— Няма да се бавя — рече Тед и после остави Лен Файлс да го отведе в билярдната зала. Когато минаваха покрай насядалите край стената мъже, Тед се спря да поговори с онзи, който си лъскаше обувките. В сравнение с дядото на Джими Джий Тед изглеждаше млад. Старецът се наведе напред, а Тед му каза нещо. После и двамата се засмяха. За стар човек дядото на Джими Джий имаше хубав и силен смях. Тед протегна ръце и потупа бузите на стареца, което го накара да се засмее отново. После двамата с Тен изчезнаха в малка ниша, закрита със завеса.

Боби продължаваше да стои до бюрото, сякаш беше пуснал корени. Лен не беше казал, че е забранено да се гледа, и затова той гледаше във всички посоки. По стените имаше различни реклами на бира и календари с момичета с оскъдно облекло. Едно от тях прескачаше ограда насред полето. Друго слизаше от някаква кола, като полата му се беше повдигнала и чорапите се виждаха. На стената зад бюрото имаше знаци с надписи от сорта: АКО НЕ ХАРЕСВАТЕ ГРАДА НИ, НЕ СЕ РАЗМОТАВАЙТЕ НАОКОЛО; НЕ ИЗПРАЩАЙ МОМЧЕ ДА ТИ ВЪРШИ МЪЖКАТА РАБОТА; НЯМА ТАКОВА НЕЩО КАТО БЕЗПЛАТЕН ОБЯД; НЕ ПРИЕМАМЕ ЧЕКОВЕ ИЛИ КРЕДИТ; КАКТО И НЕ НОСИМ ОТГОВОРНОСТ ЗА ПОСЕТИТЕЛИТЕ. Между знаците имаше и едно голямо червено копче, под което беше написано: „Полиция“. От стената висяха найлонови пликове с различни надписи по тях: ОРИЕНТАЛСКОТО ЛЮБОВНО КОРЕНЧЕ НА ГИНСИК; ИСПАНСКИ ЛУКСОЗЕН. Боби се зачуди дали това не са някакви странни витамини. Но защо щяха да продават витамини в такова заведение?