Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Накрая Джордж Сандърс беше човекът, който се отърва от тях. Децата не успяваха да проникнат в съзнанието му — поне за кратък период от време — все едно че той издигаше тухлена стена пред тайните си мисли. След като всички решиха, че децата трябва да си отидат, Сандърс постави бомба със закъснител в куфарчето си и го занесе в класната стая. Това беше единственото място, където всичките деца — Боби разбра по някакъв странен начин, че те са само един свръхестествен вариант на Джак Меридю и неговите ловци от „Повелителят на мухите“ — се събираха заедно.

Усетиха, че Сандърс крие нещо. В края на филма се виждаше как тухлената стена, зад която Сандърс криеше мислите си, се руши и тухлите започват да падат, докато прокълнатите деца се опитват да проникнат в съзнанието му. Накрая разбраха за скритата в куфарчето бомба — осем или девет шашки динамит, привързани към часовник. Искрящите им очи се разшириха, но нямаха време да направят каквото и да било. Бомбата избухна. Боби беше съкрушен, че героят умря — Рандълф Скот никога не умираше във филмите от сутрешните прожекции в киното в Харуич — но разбираше, че Сандърс е дал живота си за благото на всички останали. Тогава си помисли, че е разбрал и нещо друго: странните състояния на Тед.

Докато бяха в Мидуич, в Южен Кънектикът беше станало горещо и задушно. Обикновено след хубав филм Боби не харесваше света, в който живееше. За известно време всичко му изглеждаше като някаква шега. Хората бяха скучни, а лицата им бяха някак изродени. Мислеше си, че ако в този свят имаше фабула, всичко щеше да е по-хубаво и смислено.

— Бротиган и Гарфийлд прекараха страхотно деня си! — възкликна Тед, когато излязоха под козирката пред киното (над него се вееше знаме, на което беше написано: ВЛЕЗТЕ В ХЛАДИНАТА НА САЛОНА НИ!). — Какво ще кажеш? Хареса ли ти филмът?

— Беше страхотен — отговори Боби. — Беше направо суперготин. Благодаря ти, че ме доведе. Това всъщност е най-добрият филм, който съм гледал. Какво ще кажеш за момента, когато взриви динамита, а? Мислеше ли, че ще успее да ги измами?

— Ами… аз съм чел книгата все пак. Мислиш ли, че ще можеш да я прочетеш?

— Да! — Изведнъж Боби почувства неистовото желание да тича от Кънектикът до Харуич, да влезе в библиотеката на Ашър Авеню и да вземе „Откачалките от Мидуич“. — Той писал ли е и други фантастични книги?

— Джон Уайдъм? Да, има още няколко. И без съмнеше ще напише и още. Хубавото за писателите на научнофантастични книги е, че рядко се туткат по пет години между книгите си. Това е характерно за големите писатели, които пият уиски и имат любовници.

— И другите му книги ли са толкова интересни?

— „Денят на трифидите“ е добра, а „Пробуждането на кракена“ е още по-добра.

— Какво е кракен?

Бяха стигнали до едно кръстовище и чакаха да светне зелено за пешеходците. Тед направи физиономия и се наведе към Боби, поставил ръце на коленете си.

— Това е чудовище-е-е — отвърна той, като много сполучливо докара гласа на Борис Карлоф.

Продължиха да вървят и да разговарят за филма, за това, дали има или не живот във вселената и за тесните панталони на Сандърс (Тед каза, че този вид панталони се наричали шпицове). Изведнъж Боби забеляза, че се намират в напълно непозната за него част от Бриджпорт. Когато идваха тук с майка му, обикновено ходеха в центъра на града, където бяха големите магазини. Тук магазините бяха малки и струпани на гъсто по улицата. В нито един не се продаваха стоките, които предлагаха големите магазини: дрехи, обувки или играчки. Боби забеляза ключарски работилници, антиквариати, заложни къщи. На един знак пишеше: „Магазинът на Род за оръжие“. Друг гласеше: „Фотостудио“. Тази улица изглеждаше странна по същия начин както и централната алея в Сейвин Рок. Боби очакваше всеки момент по тротоарите да се появят и безделниците с техните импровизирани маси и картите им.

Опита се да погледне през витрината на един магазин за сувенири, но от вътрешната страна имаше бамбукови щори. Досега не беше виждал магазин, чиято витрина да е закрита с щори.

— Мислиш ли, че някой ще си купи сувенир от Бриджпорт?

— Не смятам, че вътре продават сувенири — отговори Тед. — Предполагам продават разни порнографски неща. Някои от стоките им са напълно законни.

Боби искаше да попита за тези стоки, но се сдържа. Той се спря пред една заложна къща, над чийто вход висяха три позлатени топки, и се загледа в подредените върху кадифе две дузини бръсначи. Остриетата на бръсначите бяха отворени, бяха подредени в кръг и Боби си помисли, че изглеждат някак странно и същевременно прекрасно: беше все едно да гледаш разглобени части от някаква машина. Дръжките на бръсначите бяха много по-екзотични от тази на бръснача на Тед. Една беше направена от слонова кост, друга беше рубинена, трета беше от кристал.