Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Гледай на нещата по-оптимистично — рече Бил. — Може би момчетата от „Сейнт Гейб“ ще набият стария мръсник.

Когато стигнаха до количката за закуски, Боби си купи само един хотдог, а не два, както беше решил предварително. Беше загубил апетит. Когато се върнаха на игрище „Б“, където се бяха появили и треньорите на отбора на вълците, пейката, на която седеше Тед, вече беше празна.

— Хайде! — подкани ги треньор Теръл. — Кой иска да играе бейзбол?

Същата нощ Тед сготви любимия си пържен боб в гърне на печката в кухнята на семейство Гарфийлд. Това означаваше, че утре на Боби щяха да му останат повече пари за хотдог, а през лятото на 1960 година той можеше да закусва, обядва и вечеря само хотдог.

Докато Тед приготвяше вечерята, Боби му четеше вестника. Тед искаше да чуе за предстоящия боксов мач между Петерсън и Йохансън, който всички наричаха мача на века, но повече се интересуваше от другия мач между Албини и Хейууд в Ню Йорк. Боби си мислеше, че това е много странно, и се радваше, че приятелят му го оставя да изказва мнението си свободно.

Не можеше да си спомни да е оставал сам за вечеря без майка си, а и тя му липсваше, но въпреки всичко се чувстваше по-спокоен без нея. От седмици, а може би от месеци в апартамента сякаш се натрупваше напрежение. То се беше превърнало в нещо като шум от включена машина, с който беше свикнал, и сега, когато беше изчезнало, Боби се чувстваше странно. Тази мисъл го накара да се сети за друга от любимите фрази на майка му.

— За какво мислиш? — попита го Тед, когато се обърна към масата, за да вземе чиниите.

— За това, че промяната е толкова хубаво нещо, колкото е хубава и почивката — отвърна Боби. — Мама често го повтаря. Надявам се, че си прекарва времето добре.

— Аз също, Боби — отговори Тед. Той се наведе, отвори печката и погледна вечерята им. — Аз също се надявам.

Бобът беше страхотен. Беше от консервирания, който Боби направо обожаваше, и беше гарниран с малки наденички (не от онези, които слагаха в хотдога, а от пресните от бакалията). Всичко това беше поднесено с червеникав леко лютив сос, който караше човек да се поти. Тед изяде две порции, а Боби — три, като всеки път гасяха пожара с по една чаша студен гроздов сок.

Докато се хранеха, Тед изпадна в транс и каза, че ги усеща интуитивно. После започна да говори на някакъв непознат език, но всичко това се случи за няколко мига и не наруши спокойствието на Боби. Тези състояния бяха част от живота на Тед, както странната му походка и петната от никотин по пръстите му.

Двамата заедно изчистиха масата. Тед прибра останалия боб в хладилника и изми чиниите, а Боби ги подсушаваше и ги прибираше, защото знаеше кое къде стои.

— Ще ти бъде ли интересно, ако утре дойдеш с мен до Бриджпорт? — попита Тед, докато чистеха. — Можем да гледаме някой филм, а след това аз трябва да направя един залог.

— Да! — отвърна Боби. — Кой филм искаш да гледаме?

— Можеш ти да предложиш, а лично на мен ми се гледа „Селото на прокълнатите“. Това е един английски филм. Направен е по научнофантастичен разказ от Джон Уиндъм. Съгласен ли си?

Боби толкова беше развълнуван, че не успя да отговори веднага. Беше видял рекламата на „Селото на прокълнатите“ във вестника — всичките тези странно изглеждащи деца с блестящи очи — но не предполагаше, че ще гледа филма. Определено този не беше от филмите, които пускаха в сутрешната прожекция в събота в Харуичкото кино. Сутрешните прожекции обикновено изобилстваха от филми за чудовища, уестърни или военни филми. И въпреки че от време на време го водеше на кино, майка му не обичаше фантастиката (Лиз харесваше дългите любовни истории като „Тъмното в края на стълбите“). Освен това киносалоните в Бриджпорт не бяха като старото кино в Харуич или като салона в „Ашър Емпайър“. Киносалоните в Бриджпорт бяха като приказни замъци. Имаха огромни екрани (между прожекциите ги закриваха с дълги кадифени завеси), по таваните блещукаха светлинки, а по стените имаше лампи с абажури, прекрасни картини… и освен това имаше и два балкона.

— Боби?

— Иска ли питане! — отговори той най-сетне, като си мислеше, че тази вечер може би няма да може да заспи от вълнение. — Идеята е прекрасна! Но не се ли страхуваш от… нали знаеш…

— На отиване ще вземем такси, а не автобуса. Същото ще направим и на връщане. Всичко ще е наред. Мисля, че сега не са наблизо. Не ги усещам.

Въпреки всичко, когато Тед изрече това, погледна настрана и на Боби му заприлича на човек, който се опитва да повярва в нещо невъзможно. Ако това, че вече все по-често и по-често изпадаше в транс, означаваше нещо, той беше склонен да разбере този поглед.