Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Обаче не каза нищо. Стоеше на тротоара и гледаше как господин Бидърман затвори вратата и отиде към шофьорското място. Преди да влезе в колата, отново зае глупавата поза все едно, че държи бейзболна бухалка. Този път тя беше придружена и от малка дяволита усмивчица. „Какъв глупак“ — помисли си Боби.

— Не прави нищо, което аз не бих направил, шампионе — рече той.

— Но ако направиш нещо такова, наречи го с моето име — провикна се Къшман от задната седалка. Боби не разбра точно какво трябваше да означава това, но очевидно беше смешно, защото Дийн се засмя, а Бидърман се обърна с една от онези усмивки, които разбираха само мъжете.

— Бъди добро момче, Боби — каза майка му. — Ще се прибера в четвъртък не по-късно от десет вечерта. Всичко е наред, нали?

„Не е наред. Не заминавай с тях, мамо. Не заминавай с господин Бидърман и другите двама, които постоянно се хилят зад гърба ти. Онези двамата мръсници. Моля те, не заминавай!“

— Разбира се, че всичко е наред — каза господин Бидърман. — Той е шампион. Нали така, шампионе?

— Боби — извика майка му, без да поглежда мъжа. — Наред ли е всичко?

— Да — отговори той. — Аз съм шампион.

Господин Бидърман избухна в буен смях и после включи на първа. „Убийте прасето, прережете му гърлото“ — мислеше си Боби.

— Провидънс, ние идваме! — изкрещя Бидърман, а колата бавно се отдели от бордюра и се насочи към Ашър Авеню. Боби остана на тротоара и продължи да маха, докато колата бавно подмина къщите на Каръл и Съли-Джон. Чувстваше се така, все едно в сърцето му бяха забили остра пръчка. Не знаеше дали това беше някакво предупреждение — тръпка — но не искаше да го усеща отново.

Усети ръка върху рамото си. Обърна се и видя зад себе си Тед. Беше облечен в домашния си халат, все още беше по пантофи и пушеше цигара. Косата около ушите му някак смешно стърчеше.

— Значи това беше шефът, а? — каза той. — Господин… Бидърмайер, нали?

— Бидърман.

— Харесваш ли го, Боби?

— Вярвам му толкова, колкото мога да свиря на пиано — отвърна момчето.

Един час след като беше изпратил майка си, Боби отиде на игрище „Б“ зад къщата „Стърлинг“. Всички истински игри бяха следобед. На игрище „А“ южно от игрище „Б“, на което беше той, играеха малките деца или по-точно се опитваха да играят, а на север беше игрище „В“ за по-големите момчета, които владееха играта.

Малко след като градският часовник удари дванайсет на обяд и децата тръгнаха да търсят нещо за хапване, Бил Праг се обърна към Боби и приятелите му.

— Кой е онзи странен човек там?

Той сочеше към една сенчеста пейка и въпреки че Тед беше облечен с дълъг шлифер с шапка и тъмни очила, Боби веднага го позна. После си помисли, че ако Си-Джей беше тук, а не беше заминал за лагера „Уини“, също щеше да го познае. Тед беше дошъл да гледа как приятелят му от долния етаж играе бейзбол и въпреки че само тренираха, Боби усещаше нарастващо вълнение. За двете години, откакто играеше, майка му беше идвала да го гледа само веднъж — миналия август — и си беше тръгнала преди края на играта, когато Боби беше направил победния удар. „Някой все пак трябва да работи, нали, Боби-О? — му беше казала тогава тя. — Баща ти не ни остави кой знае какво, нали знаеш!“ Това, разбира се, беше вярно. Тя трябваше да работи, а Тед вече беше пенсионер. От друга страна, той трябваше да се крие от отрепките с жълти палта, а това си беше доста трудна работа. Фактът, че не съществуваха, не беше от значение. Тед вярваше, че ги има, но все пак беше дошъл дотук, за да го види как играе.

— Може би е стар мръсник, който иска да се изгаври с някое дете — каза Хари Шоу. Хари беше нисък и як и посрещаше трудностите с високо вдигната брадичка. Присъствието на Били и Хари накара Боби да се замисли за Съли-Джон, който беше в лагера „Уини“, и му стана мъчно за него. Съли не беше кой знае какво, но беше възпитан и мил и понякога Боби си мислеше, че това е най-важното.

От игрище „В“ се чу силното изпукване на бухалка. Някой беше ударил топката с пълна сила точно така, както им показваха. Ударът беше последван от дивашки възгласи на одобрение, които накараха Бил, Хари и Боби притеснено да погледнат натам.

— Това са момчетата от „Сейнт Гейб“ — каза Бил. — Мислят си, че притежават игрище „В“.

— Те са женчовци — намеси се Хари. — Мога да се справя с всеки един от тях.

— А какво ще кажеш, ако ти излязат петнайсет или двайсет насреща? — попита Бил. Хари не отговори. Наблизо беше количката, от която щяха да си купят по един хотдог. Боби напипа доларовата банкнота в джоба си. Тед му я беше извадил от плика, който беше оставила майка му. После беше оставил плика зад тостера в кухнята и беше казал на Боби, че може да си взима, когато си поиска по колкото му трябва. Момчето беше възхитено, че му имат толкова голямо доверие.