Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Тя се вълнуваше от приготовленията, но същевременно беше и някак умислена. Чувстваше се като войник, който се впуска в битка, или като парашутист, който скоро ще скочи от самолета, за да се приземи в тила на противника. Един от вечерните й телефонни разговори се беше превърнал в тих спор. Боби си беше помисли, че говори с господин Бидърман, но не беше сигурен. В събота момчето влезе в спалнята на майка си и я завари да стои пред две нови рокли. Едната имаше тънки презрамки, а другата беше без презрамки. Кутиите, в които бяха опаковани, бяха захвърлени на пода. Майка му гледаше роклите със съвсем непознат за Боби израз: с широко отворени очи и сбърчено чело, а по бледите й страни имаше следи от руж. Пепелникът на тоалетката й беше препълнен. Големите й очи се местеха от едната на другата рокля.

— Мамо — каза Боби и тя подскочи. После се завъртя към него и направи гримаса.

— Господи, Боби — почти извика тя. — Не знаеш ли да чукаш?

— Съжалявам, мамо — отвърна той и заотстъпва към вратата. Досега майка му никога не беше казвала, че трябва да чука, преди да влезе. — Мамо, добре ли си?

— Добре съм! — Тя извади цигара, запали я и започна нервно да вдишва дима. Издишваше със същата сила, с която вдишваше, и Боби очакваше скоро да започне да излиза дим и от ушите й. — Ще съм щастлива, ако успея да открия една рокля за коктейли, в която да не изглеждам като Елза Кравата. Знаеш ли, че преди да се омъжа за баща ти, носех шеста мярка! Погледни ме сега! Елза Кравата! Направо приличам на проклетия Моби Дик!

— Мамо, ти не си дебела. Всъщност напоследък изглеждаш…

— Излез, Боби. Моля те остави майка си сама. Имам главоболие.

Тази нощ той отново я чу да плаче. На следващия ден тя внимателно прибра едната от роклите в багажа си — тази с тесните презрамки. Другата постави в кутията, на която пишеше: „Рокли от магазина на Люси в Бриджпорт“.

В понеделник вечерта Лиз покани Тед Бротиган на вечеря. Боби обожаваше печеното на майка си, но този път трябваше да се задоволи само с едно парче. Беше ужасен, че Тед може да изпадне в транс пред майка му.

Страховете му обаче се оказаха неоснователни. Тед разказа за детството си в Ню Джърси и за работата си в Хартфорд. Боби предпочиташе да слуша за работата му в Хартфорд, а не за трудното му детство. Накрая Тед поиска още едно парче от печеното.

Щом вечерята приключи, Лиз подаде на стария човек списък с телефонни номера. Сред тях бяха номерата на доктор Гордън, на къщата „Стърлинг“ и на хотел „Уоруик“.

— Ако има някакъв проблем, непременно ми се обадете. Ще го направите, нали?

— Разбира се — кимна Тед.

— Боби? Никакви глупости, нали? — Припряно постави ръка на челото му, както го правеше, когато имаше треска.

— Няма. Ще си изкараме страхотно. Нали, господин Бротиган?

— Можеш да му казваш Тед — заяви майка му. — Щом ще спи в нашата гостна, мисля, че и аз мога да започна да го наричам така. Може ли?

— Разбира се. От този момент нататък ме наричайте Тед.

Той се засмя. Боби си помисли, че това е една прекрасна усмивка, искрена и приятелска. Не разбираше как може да има хора, които да й устоят. Майка му обаче можеше и го направи. Дори и сега, докато се усмихваше на Тед, Боби можеше да види как стиска кърпичката в юмрук, което означаваше, че е изнервена. Веднага се сети за една от любимите й фрази: „Вярвам му (или вярвам й), колкото мога да свиря на пиано.“

— И отсега нататък аз съм Лиз. — Тя протегна ръка и двамата си стиснаха ръцете като че ли се срещаха за пръв път… Обаче Боби знаеше, че тя има особено мнение за Тед Бротиган. Ако не беше принудена от обстоятелствата, никога нямаше да повери сина си на него. Никога. Тя отвори чантата си и извади бял плик.

— Вътре има десет долара — каза тя и го подаде на Тед. — Предполагам, че вие, момчета, ще искате да излезете някъде да хапнете. Боби харесва храната в ресторанта на Колонията, а също можете да отидете и на кино. Не се сещам за нещо друго, но е по-добре човек да е подготвен, нали?

— Винаги е по-добре така — съгласи се Тед и постави внимателно плика в предния джоб на сакото си, — но не мисля, че ще изхарчим чак десет долара само за три дни. Нали, Боби?

— Да, не виждам как бихме могли да го направим.

— Направете си сметката и не ги пилейте — каза Лиз. Това беше друга нейна любима фраза заедно със: Глупакът бързо се разделя с парите си. После извади цигара и я запали с треперещи ръце. — Знам, че ще се оправите, момчета. Може би дори ще си изкарате по-добре от мен.