Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Какъв е този лагер „Уини“? Какви ги приказваш?

Боби обясни, че Съли-Джон е спечелил пътуване до лагера „Уиниуиная“, а майка му щеше да замине по същото време при родителите си в Уисконсин.

— По дяволите, такъв ми е бил късметът — каза майка му. Тя почти никога не ругаеше и това, което наричаше „мръсни думи“, според нея беше езикът на неграмотните. После сви ръката си в юмрук и удари по пейката. — По дяволите!

Тя седя няколко минути и трескаво се опитваше да измисли нещо. Бяха приятели и с Каръл, но той се съмняваше, че майка му ще помоли Анита Джърбър Боби да преспи у тях. Оставаше да се обади на някой от нейните приятели. Само че тя нямаше такива… с изключение на Дон Бидърман (и може би и другите двама, които заминаваха с тях). Имаше много познати, които поздравяваше, когато се връщаше от супермаркета или когато отиваха в петък на кино, но сред тях нямаше нито един, който да се съгласи да приюти единайсетгодишния й син за два дни (или поне Боби не знаеше да има такива сред тях).

Като хора, които се движеха по два пресичащи се пътя, Боби и майка му мислеха за едно и също нещо. Боби се беше сетил може би няколко секунди преди нея.

— Ами Тед? — попита той.

Майка му го гледаше, като не преставаше иронично да се усмихва, както го правеше, когато искаше да каже: „Трябва да се потопиш в мръсотията поне веднъж, преди да умреш!“ Двама мъже се взирали през решетките на прозореца на килията си. Единият погледнал към калта, а другият — към звездите! А нейната любима фраза беше: „Животът не е справедлив!“

— Ти да не мислиш, че не знам, че го наричаш Тед, когато оставате само двамата? — попита тя. — Може би си въобразяваш, че взимам хапчета за затъпяване, така ли, Боби-О? — каза тя и погледна към улицата. Един крайслер модел „Ню Йорк“ се движеше бавно покрай тротоара. Беше сребристосив, а страничните му лайстни бяха хромирани. Мъжът зад волана беше възрастен и носеше синьо палто. Боби си помисли, че вероятно не е от онези. Беше стар, но не и от отрепките.

— Може и да стане — каза Лиз най-сетне. Тя сякаш говореше повече на себе си, отколкото на сина си. — Хайде да се качим и да поговорим с Бротиган още сега.

Докато вървеше след нея по стълбите към третия етаж, Боби се чудеше откога тя знае как точно се произнася името на Тед.

„Още от първия ден — помисли си той. — Още от първия ден.“

Боби предложи Тед да си седи в апартамента на третия етаж, а той да е долу на първия. Щяха да държат вратите отворени и ако някой от тях има нужда от нещо, просто щеше да извика.

— Не мисля, че на семейство Килгален или семейство Проски ще им хареса да викаш отдолу господин Братиган в три часа посред нощ, ако имаш кошмар — рече Лиз. Семействата Килгален и Проски живееха в апартаментите на втория етаж. Лиз и Боби не се обичаха нито с едните, нито с другите.

— Няма да сънувам кошмари — отвърна той, възмутен, че се отнасяха с него като с малко дете. — Искам да кажа, защо ще го правя!

— По-тихо — каза майка му. Седяха край масата в кухнята на Тед. Двамата възрастни пушеха, а пред Боби имаше безалкохолна бира.

— Идеята ти не е съвсем добра, Боби. Все пак ти си на единайсет години и си още малък, за да бъдеш оставян сам.

Боби реши, че не му е неприятно, когато неговият приятел го нарича „малък“. Също така трябваше да се съгласи, че си беше малко страшничко да остане съвсем сам през нощта в апартамента. Той щеше да се справи, беше сигурен, но въпреки всичко си беше страшничко.

— А какво ще кажете за дивана? — каза той. — Той се разтяга и става на легло, нали? — Никога не го бяха разпъвали, но Боби си спомняше, че веднъж майка му му беше казала, че е възможно. Беше прав и предложението му реши проблема. Тя определено не искаше Боби да спи в нейното легло, както не желаеше да спи и тук, в тази гореща стая на третия етаж. Обаче тя толкова трескаво се опитваше да намери някакво решение, че беше пропуснала очевидното.

Така решиха, че Тед ще прекара нощта във вторник и сряда на дивана в гостната на семейство Гарфийлд; Боби се вълнуваше от предстоящите дни: щеше да остане сам два дни, дори три, ако броеше и четвъртъка, а и през нощта щеше да има някой при него, и то не някоя бавачка, а неговият възрастен приятел. Нямаше да му е толкова забавно, колкото на Съли-Джон в лагера „Уини“, но все пак щеше да е добре. „Лагерът на Броуд Стрийт“ помисли си Боби.

— Ще си изкараме чудесно — рече Тед. — Ще ти направя от любимия си пържен боб. — Той се пресегна и разроши късо подстриганата коса на Боби.