Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Предполагам — отвърна Боби. — Може би съм усетил някаква тръпка.

Когато се прибра вкъщи, майка му седеше на пейката на верандата. Беше се преоблякла в съботните си дрехи и гледаше безгрижно към улицата. Махна с ръка на майката на Каръл, докато тя потегляше с колата. Видя как зави по алеята към нейната къща и после не изпусна от поглед сина си, който вървеше бавно по пътеката към външната врата. Боби знаеше какво си мисли майка му: „Съпругът на Анита е във флота, но все пак тя си има съпруг.“ Освен това Анита Джърбър имаше фургон. Лиз трябваше да пътува с автобуса или с такси, ако искаше да отиде в Бриджпорт.

Боби обаче не мислеше, че все още му е ядосана, което беше добре.

— Добре ли изкара в Сейвин, Боби?

— Беше супер, мамо — отвърна и той. „Какво, мамо? Да не би да не те интересува какво сме правили на плажа, а? За какво точно си мислиш?“ — казваше си Боби.

— Добре, а сега ме чуй, моето момче… Съжалявам, че се скарахме тази сутрин. Мразя да работя в събота. — Всичко това изрече на един дъх.

— Няма нищо, мамо.

После тя докосна бузата му и поклати глава.

— Кожата ти е толкова нежна! Никога няма да почернееш, Боби. Хайде да се прибираме, за да те намажа с крем против изгаряне.

Той я последва вътре, свали ризата си, застана прав пред нея и тя започна да го маже с крем по корема, по гърба, по ръцете и дори по бузите. Чувстваше се прекрасно и си спомни колко много я обичаше и колко много му харесваше да го докосва. Зачуди се какво ли ще стане, ако й каже, че е целунал Каръл, докато са били на виенското колело. Дали ще се засмее? Боби не мислеше, че ще се засмее. А ако разбереше за Макуоун и картите…

— Не съм виждала приятеля ти от горния етаж днес — каза тя и затвори шишето с крема против изгаряне. — Знам, че е горе, защото чувам, че е включил радиото и слуша бейзболния мач. Не мислиш ли, че ще се почувства по-добре, ако излезе на верандата, където ще му е по-хладно?

— Предполагам, че не му се излиза. Тя го погледна стреснато.

— Добре, Боби. — Усмихна се и той също й се усмихна. Усмивката му костваше голямо усилие, защото знаеше, че майка му не се чувства добре. Всъщност той беше направо сигурен в това.

Отново усещаше тръпката.

Същата нощ Боби лежеше по гръб с разперени крака и гледаше в тавана. Прозорецът му беше отворен и завесите се поклащаха от лекия нощен вятър, а отнякъде долиташе песента на Платърс: „Тук всеки следобед се срещаме под синьото небе“.

Бащата на Рионда го беше нарекъл тръпка и веднъж беше успял да спечели петдесет долара. Боби беше съгласен — тръпка, добре, беше почувствал тръпката — но не можеше да избере един лотариен номер, за да спаси душата си. Ставаше въпрос за това, че…

„Ставаше въпрос за това, че господин Маккуоун знаеше всеки път къде е дамата, но това го знаех и аз.“

Сега, когато Боби разбра това, на местата си дойдоха и други части от мозайката. Очевидни неща, но все пак на него му беше весело, а и… Е, човек не си задава въпроси откъде знае неща, чийто отговор му е известен, нали? Може да се зачудиш за тръпката — едно чувство, което сякаш ти е паднало от небето — но не задаваш въпроси за това, което знаеш.

Но все пак той откъде знаеше, че майка му събира пари в каталога, който държеше на най-високата полица в гардероба си? Откъде можеше да е сигурен, че каталогът е именно там? Тя не му беше казвала. Не му беше казала и за синята кана, където събираше монети, но той знаеше за нея от години. Все пак не беше сляп, въпреки че тя понякога го мислеше за такъв. Но каталога? Монетите ги обменяха в банкноти, а банкнотите ги криеха в каталога, така ли? Нямаше как да разбере със сигурност, но знаеше, че каталогът е там. Знаеше, защото тя го знаеше и мислеше за това. И на виенското колело знаеше, че Каръл иска да я целуне отново, защото това беше първата й истинска целувка с момче и първия път беше разсеяна. Първата целувка беше твърде кратка и тя почти не я беше усетила. Но Боби знаеше, че това не е като да предсказваш бъдещето.

— Не, това е все едно да четеш мислите на хората — прошепна той и после потрепери.

„Трябва да внимаваш, Боби-О. Ако не внимаваш, ще се побъркаш, както Тед с неговите отрепки.“

Часовникът на градския площад започна да бие. Боби се обърна и погледна будилника на бюрото си. Според него часът беше девет и петдесет и две.

„Е, добре, де. Или градският часовник малко е избързал, или моят е изостанал. Голяма работа. Хайде заспивай.“

Не вярваше, че ще може да заспи веднага, защото днешният ден си го биваше — спорове с майка му, спечелените пари от мъжа на алеята, целувки на виенското колело. — Лека-полека той започна да се унася, изпълнен с приятно чувство.