Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Прецака ме — каза тя. — Нали?

— Няма такова нещо — отвърна Макуоун. — Ще се състезаваме ли? Какво ще кажете?

— Ще кажа, че вече виждам как моят долар изчезва в джоба ти — отговори Рионда и посочи средната карта.

Макуоун обърна картата и всички видяха поп спатия, след което прибра долара на Рионда в джоба си. Този път дамата купа беше в левия край. Макуоун, вече по-богат с един долар и двайсет и пет цента, се усмихна на хората от Харуич. Пластмасовото цвете на шапката му се поклащаше в ухаещия на сол въздух.

— Кой ще се опита? — попита той. — Кой иска да се състезава с ръцете ми?

— Мисля, че на всички ни писна да се състезаваме — отговори госпожа Джърбър. Тя се усмихна на мъжа зад масата и след това прегърна дъщеря си и сина си, за да ги отдръпне настрана.

— Госпожо Джърбър? — каза тихо Боби. За момент той си представи майка си, която беше казала, че баща му никога досега не е пропуснал да играе с каквато и да било кента и че би усетила, ако синът й, наследил червените коси на Ранди Гарфийлд, се спре именно тук пред масата на господин Макуоун. Тази мисъл го накара да се усмихне. Боби вече знаеше какво е кента, както и флеш, и фулхаус. Беше проверил. — Може ли да опитам и аз?

— Боби, наистина мисля, че отделихме достатъчно време за това.

Той бръкна под носната си кърпа в джоба си и извади три монети по пет цента.

— Всичко, което имам, е това — рече, като първо показа монетите на госпожа Джърбър, а след това и на Макуоун. — Ще стигнат ли?

— Момчето ми — отговори мъжът, — играл съм тази игра и с монети от един цент и ми е харесвало.

Госпожа Джърбър погледна към Рионда.

— Е, какво толкова. Това е цената за едно подстригване — отвърна тя. — Нека да ги загуби и след това си тръгваме.

— Добре, Боби — въздъхна госпожа Джърбър. — След като толкова много искаш, опитай.

— Остави монетите тук, Боб, където ще можем всички да ги виждаме — каза Макуоун. — Изглеждат ми съвсем наред. Готов ли си?

— Мисля, че да.

— Тогава да започваме. Две момчета и едно момиче се скрили. Момчетата не са важни, но ако намериш момичето, ще си удвоиш парите.

Бледите пръсти на Макуоун обърнаха картите и след това започнаха да се движат наляво и надясно. Боби обаче не правеше никакви усилия да проследи къде е дамата. Не беше необходимо.

— Сега бързо ги разбъркваме, сега по-бавно, сега спираме и ето ти въпросът. — Трите карти отново бяха подредени в линия. — Кажи ми, Боби, къде е дамата?

— Тук — отвърна Боби и посочи лявата карта.

— Средната е, глупако — изстена Съли. — Този път не престанах да ги следя.

Макуоун не обърна внимание на Съли. Той гледаше Боби. Боби също не откъсваше очи от него. След секунда Макуоун обърна картата, която му беше посочил. Беше дама купа.

— Какво става, по… — извика Съли.

Каръл развълнувано плесна с ръце и подскочи. Рионда Нюсон се засмя и го потупа по гърба.

— Този път имаш късмет, Боби! Смело момче си ти! Макуоун се усмихна на Боби, но усмивката му беше някак замислена, след което бръкна в джоба си и извади шепа монети.

— Хич не е зле, момко. Днес за пръв път ме побеждават. — Извади една монета от двайсет и пет цента и една от пет и ги остави до петнайсетте цента на Боби. — Искаш ли да се повозиш още? — попита той, но когато видя, че момчето не го разбира, добави: — Искаш ли да опиташ отново?

— Може ли? — обърна се Боби към Анита Джърбър.

— Не е ли по-добре да се откажеш, когато печелиш? — попита тя, но очите й блестяха и сякаш вече беше забравила, че искаше да избегнат натовареното движение.

— Аз ще се откажа, когато наистина спечеля — отговори й той.

Макуоун се засмя.

— Самохвалко! През следващите няколко години няма да изкара и пукната пара, но сега се хвали! Добре тогава, самохвалко, какво ще кажеш за още? Съгласен ли си за още една игра?

— Разбира се — отговори Боби. Ако Каръл или Съли го бяха нарекли самохвалко, щеше да се обиди. Всичките му кумири бяха морални и честни мъже — и Джон Уейн, и Лъки Стар от „Звезден патрул“ бяха честни хора и единственото нещо, което казваха, след като бяха спасили света или дилижанса, беше: „Охо!“ Боби обаче реши, че няма смисъл да спори с господин Макуоун, защото той беше от отрепките, но беше облечен в сини бермуди и вероятно лъжеше и при реденето на картите. Самохвалството беше най-чуждото нещо за Боби. Освен това той не мислеше, че сега прилича на баща си, който играеше с всякаква кента. Господин Чарли Ийърман — училищният портиер — който наричаше хората като бащата на Боби „пишман покерджия“, с най-голямо удоволствие му обясни правилата на играта и всички онези неща, които Съли и Дени Ривърс не знаеха. Но в тази игра човек не можеше просто така да отгатне.