Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Филми с Богарт? Да не би единият да е „Метежът на «Кейн»“?

— Тъй вярно, „Метежът“ и „Малтийския сокол“, Боги е във вихъра си, гледа от екрана право в теб. Ако издоя два долара от тия тъпанари, ще мога да отида. А ако измъкна четири, ще звънна на някоя хубавица от „Франклин“, ще я заведа, и после може и да намажа някоя свирка.

Такъв си е Рони, проклетият му романтик. Представих си го в ролята на Сам Спейд в „Малтийския сокол“, как казва на Мери Астор да кляка и да почва. Само при мисълта за това носът ми се запуши.

— Ама има един голям проблем, Пит. Хартс с трима е малко рисковано. Кой ще ти смее да стреля луната, като не се знае коя карта остава в купчинката?

— Как играете? До сто, всички победени плащат на победителя?

— А-ха. Ако дойдеш, ще ти пусна половината от моята печалба. Плюс дето ще ти върна, каквото изгубиш. — Той грейна в блага усмивка като светец.

— Ами ако аз те бия?

Рони се стресна, после се ухили до уши.

— В другия живот, брато. Аз съм гений на карти. Погледнах си часовника, после хвърлих поглед към Хю Ашли. Наистина нямаха вид на сериозни противници, Бог да ги пази.

— Знаеш ли какво, една игра до сто. Пет цента на точка Няма да делим. Изиграваме играта, после сядам да уча и всички са доволни.

— Дадено. — На връщане към читалнята добави: — Много си готин, Пит, ама работата си е работа… твоите загубени педал ски приятелчета в гимназията никога не са те наебавали така яко, както аз ще те наеба ей сега.

— Абе въобще не съм имал педали в гимназията. Всеки уикенд ходех на стоп до Луистън да запрятам полата на сестра ти.

Рони се ухили, седна, извади колодата и заразбърква картите.

— Добре съм я разпечатал, нали?

Там е работата, че човек никога не може да надприказва синчето на госпожа Маленфант. Мнозина са се опитвали, но доколкото ми е известно, все още никой не е успял.

Рони беше ограничена, дребна душица, доста цапнат в устата и от него се носеше противната миризма на зоологическа градина, но трябва да му се признае, че умееше да играе карти. Не беше чак такъв майстор, какъвто се изкарваше — поне на хартс, до голяма степен игра на късмет — но го биваше. Когато наистина внимаваше, успяваше да запомни почти всички изиграни ръце… и сигурно заради това никак не обичаше да играе тройка — нали накрая на раздаването остава една карта. Но без нея Рони беше същински змей.

И все пак онази първа сутрин се справих доста добре. Когато Хю Бренан излезе над сто точки в края на първата игра, аз имах трийсет и три точки, а Рони — двайсет и осем. Не бях играл от две-три години, при това никога за пари, и двайсет и пет цента ми се струваше смешна цена за подобно неочаквано забавление. Този рунд струва на Ашли два долара и петдесет цента, а нещастният Хю трябваше да се изръси с цели три и шейсет. В крайна сметка излезе така, че Рони наистина изкара пари за среща, но само някоя наистина луда поклонничка на Богарт щеше да се навие да му духа. Че дори да го целуне за лека нощ.

Рони се наду като сврака, която тъкмо е намерила някое сиренце.

— Ето, на мен ми е вродено. Много ми е мъчно за такива като вас, дето са ощетени, ама на мен ми е вродено, Райли. Както в оная песен на „Дорс“, мъжете не знаят, но малките момичета разбират.

— Ти си болен, Рони.

— Хайде пак — предложи Хю. П. Т. Барнъм 9 9 Американски поет (1810 — 1891), известен с погрешно приписваното му изказване: „Всяка минута се ражда по един тъпак“. — Б.пр. е прав — наистина всяка минута се ражда по един такъв като Хю. — Искам да си върна парите.

— Е — Рони се ухили до уши и жълтите му зъби грейнаха, — нямам нищо против поне да ти дам шанс. — После ме погледна и добави: — Ти какво ще кажеш, приятел?

Учебникът по геология лежеше захвърлен на дивана. Исках да си върна двайсет и петте цента, както и да изкарам още някой цент. Още повече исках да натрия носа на Рони Маленфант.

— Давай картите — отвърнах и за пръв път изрекох думите, които щях да повторя хиляди пъти в предстоящите тежки седмици: — Сега наляво ли подаваме, или надясно?

— Нова игра, значи надясно. Какъв си дебил! — Рони се изхили, протегна се и доволно проследи раздаването. — Леле, как я обичам тая игра!

Именно тази втора игра окончателно ме зариби. Този път Ашли вместо Хю дръпна решително към стоте точки с активната помощ на Рони, който му набутваше Кучката при всяка удобна възможност. На мен ми се падна само два пъти през цялата игра. Първия път я държах цели четири ръце, вместо да я тикна на Ашли. Тъкмо почвах да си мисля, че в крайна сметка сам ще си я гушна, когато той изпусна ръката и Хю Бренан на бърза ръка изчисти каро. Трябваше да е наясно, че още от самото начало нямам пукнато каро, но хора като Хю не знаят почти нищо. Предполагам, че именно заради това Рони толкова обича да играе карти с тях. Изчистих дамата последен, стиснах си носа и нададох ликуващ вик. Така изразявахме задоволство в онези отдавна отминали дни през шейсетте. Рони се намуси.