Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Защо така, бе? Трябваше да изкараш тоя тиквеник! — И той кимна към Ашли, който ни гледаше доста тъпо.

— Да-а, да не съм толкова глупав — отвърнах и му посочих резултата. За момента Рони имаше трийсет точки, а аз имах трийсет и четири. Другите двама водеха значително. Само че не беше важно кой от двамата нещастници, измамени от Рони, щеше да изгуби, а кой от двамата печени играчи щеше да спечели. — Не бих имал нищо против аз да погледам Богарт. Съкровище.

Жълтите му зъби отново лъснаха в усмивка до уши. Бе се беше събрала и публика, пред която да блесне — поне пет-шест зяпачи. Сред които Скип и Нейт.

— О, така ли било? Добре. Направо се нагъзвай, глупако, и се готви да ти го навра отзад.

Но след две игри аз му го наврях. Ашли, който в началото на последното разиграване имаше деветдесет и осем точки, на бърза ръка прехвърли сто. Зяпачите не смееха да шукнат, изтръпнали в очакване дали ще съумея да набутам на Рони шест купи — колкото трябваше да прибере за да го бия поне с една точка.

Отначало тръгна добре и все минаваше метър. При играта на хартс, ако ти се паднат хубави слаби карти, си практически недосегаем.

— Свършено е с Райли! — обяви на всеослушание нашият приятел. — Направо му стопих масчицата, еба си!

И аз така си мислех, но поне имах дама пика. Ако успеех да му я пробутам, щях да спечеля. Нямаше да изкарам кой знае колко от него, но останалите двама щяха яко да снесат: общо над пет долара. А освен това щях да се порадвам на мутрата на Рони. Именно това бе най-голямото ми желание — да видя как задоволството му на бърза ръка ще се изпари и физиономията му ще позеленее. Исках да му запуша устата.

Оставаха три ръце. Ашли игра шестица купа. Хю чисти петица. Аз хвърлих тройка. Усмивката на Рони се стопи, като прибра ръката с деветка. Сега ни деляха само три точки. Но най-хубавото беше, че сега бе негов ред да играе пръв. Имах вале спатия и дама пика. Ако Рони имаше ниска спатия, щях да гризна дръвцето и да се наложи да изтърпя подигравките му, които щяха да бъдат унищожителни. Но ако пък, от друга страна…

Той игра петица каро. Хю изчисти двойка каро и мина метър, а Ашли, чиято озадачена усмивка издаваше, че въобще не разбира какво точно става, игра карта от друга боя.

В стаята се възцари мъртвешка тишина.

Беше мой ред да играя последната карта от ръката — ръката, която щеше да отиде у Рони — аз се усмихнах и хвърлих дама пика върху останалите три карти. Около масата се разнесе тиха въздишка и като вдигнах глава, видях, че броят на зрителите вече е нараснал на десетина. Дейвид Диърборн се беше подпрял на вратата и недоволно ни гледаше. Зад него в коридора имаше още някой, който се подпираше на патерици.

Предполагам, че Милото вече беше прегледал правилата в опърпаната си от четене книжка „Правилник за реда в общежитията на Мейнския университет през учебната 1966–1967 година“, но за свое най-голямо разочарование бе установил, че за игра на карти не се полагат никакви санкции, дори ако се играе за пари. Но повярвайте ми, неговото разочарование бе съвсем незначително в сравнение с онова, което изпитваше Рони.

На този свят има хора, които умеят да губят добре, други се ядосват, трети се вкисват, четвърти налитат на бой, пети ги избива на рев… и най-сетне, има истински тъпаци, които направо се поболяват от мъка. Рони беше от тях. Страните му пламнаха, а пъпките му станаха аленочервени. Устните му се сляха в тънка линия и той ожесточено прехапа уста.

— Майко мила! — възкликна Скип. — Гледай ти, кой опра пешкира.

— Защо го направи? — избухна Рони, без въобще да забелязва Скип и всички останали присъстващи. — Защо го направи, скапаняк такъв?

Въпросът ме озадачи, а яростта му — признавам си — напълно ме очарова.

— Е — отвърнах, — както казва Винс Ломбарди 10 10 Един от най-преуспелите треньори по американски футбол (1913 — 1970). — Б.пр. , победата далеч не е всичко, тя е абсолютно всичко. Плащай, Рони.

— Ти си педал. Шибан педераст. Кой раздаваше?

— Ашли. А ако се опитваш да ме изкараш мошеник, по-добре си го кажи направо. Тогава ще стана, ще заобиколя тази маса, ще те пипна, преди да си успял да духнеш, и ще ти разгоня фамилията.

— Не и на моя етаж! — сопна се Милото, но никой не му обърна внимание. Погледите на всички бяха съсредоточени върху Рони и мен.

— Не съм казал, че си мошеник, просто попитах кой раздаваше — отвърна Рони. Полагаше неимоверни усилия да се стегне и да преглътне шамара, който му бях забил, при това с усмивка, но в очите му вече проблясваха гневи сълзи (имаше големи, грейнали зелени очи — единственото красиво нещо, което притежаваше) и така ожесточено стискаше зъби, че мускулите на лицето му, ту се издуваха, ту се свиваха. Сякаш от двете страни на лицето му пулсираха две сърца. — Пък и на кого му дреме, бил си ме с десет точки. Това са петдесет цента, чудо голямо.