Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Кажете на всички, че нямам намерение да търпя гимназиални лиготии на моя етаж — (на неговия етаж, забележете!) — Стоеше изпънат като войник в памучната си фланела с емблемата на Мейнския университет и сивите си панталони — сиви панталони с ръб, макар да бе събота. — Тук не сме в гимназията, господа, това е общежитието "Чембърлейн" на Мейнския университет. Край на бебешките магарии, време е да се научите да се държите като истински колежани.

Мисля, че в Гейтс Фолс не случайно ме бяха избрали за шут на випуск ’66. Ударих пети, отдадох чест почти по британски с дланта навън и изревах:

— Да, сър!

Публиката нервно се изсмя, Рони се закикоти мръснишки, а Скип се ухили. Сви рамене, повдигна вежди и разпери ръце, сякаш искаше да каже на Милото: „Видя ли сега? Който се държи като тъпанар, си получава заслуженото.“ Струва ми се, че истинското красноречие почти винаги е безмълвно.

Милото на свой ред мълчаливо изгледа Скип. После се обърна към мен. Лицето му бе съвършено безизразно, почти като маска, но на мен ми се искаше поне веднъж да не се бях правил на умник. Бедата е, че като се родиш умник, от десет в девет случая реагираш преди още мозъкът да е зацепил на първа. Бас държа, че в стари времена, когато рицарите са били храбри, не един кралски шут е висял окачен на топките си надолу с главата. В „Смъртта на Артур“ 13 13 Ръкопис, принадлежащ към традицията на легендите за крал Артур, приписван на сър Томас Малори (ок. 1405–1471). — Б.пр. не пише нищо по въпроса, но сигурно е било така… я сега се посмей, устат нещастник такъв. Във всеки случай знаех си, че току-що си бях спечелил един враг.

Милото описа почти идеално движение кръгом и напето излезе от читалнята. Устата на Рони се изкриви в ужасна гримаса, която го загрозяваше още повече — злорадото задоволство на злодея в театрална мелодрама. Той изпрати тържествено отдалечаващия се Диърборн със среден пръст. Хю Бренан се позахили, но другите мълчаха. Стоук Джоунс бе изчезнал, очевидно отвратен от цялата ни долна пасмина.

Рони се огледа с блеснали очи.

— Е, готов съм да продължавам. Пет цента на точка, кой ще играе?

— Аз — предложи Скип.

— И аз — добавих, без въобще да поглеждам към учебника по геология.

— Хартс? — попита Кърби Маклендън. Беше най-високото момче на етажа, може би дори в целия университет — имаше поне метър и деветдесет и пет, а лицето му бе тъжно и издължено като на хрътка. — Естествено. Хубава игра.

— Ами ние? — изцвъртя Ашли.

— А-ха! — потвърди Хю. Говорете ми после за вътрешния стремеж да бъдем наказани.

— Вие не се класирате за тази маса — обясни Рони с тон, който в неговата уста почти граничеше с любезност. — Що не направите ново каре?

Така и постъпиха. Към четири следобед всички маси в читалнята бяха заети с четворки първокурсници — опърпани стипендиантчета, които си купуваха учебници на старо — погълнати в игра на карти, пет цента на точка. Така започна лудницата в нашето общежитие.

В събота вечер пак бях на работа в стола. Въпреки интереса, който пробуждаше у мен Каръл Джърбър, се опитах да убедя Брад Уидърспун да ме смени — той беше на смяна в неделя сутрин, а мразеше да става рано почти колкото Скип — но Брад не пожела. Вече и той участваше в играта и до момента беше загубил два долара. Умираше да навакса. Само поклати глава и изчисти пика.

— На лов за Кучката! — изрева, стряскащо напомняйки ми за Рони Маленфант. Най-неприятното беше, че слабите хора намираха Рони достоен пример за подражание.

Станах от масата, където бях прекарал целия ден, и мястото ми моментално бе заето от младеж на име Кени Остър. Вече бях изкарал девет долара (най-вече защото Рони се премести на друга маса, за да не му подбивам печалбата) и сигурно трябваше да съм доволен, но не бях. Не заради парите, а заради играта. Още ми се играеше.

Безутешно закрачих по коридора, отбих се в нашата стая и питах Нейт, дали не иска да вечеря по-рано с кухненския персонал. Той поклати глава и ме отпрати, без да откъсва поглед от учебника по история. Като се говори за активната студентска дейност през шейсетте, все си напомням, че през онези луди години по-голямата част от хората си прекарваха времето като Нейт. Свели глави, не откъсваха поглед от учебника по история, а през това време историята се случваше около самите тях. С което обаче не искам да кажа, че Нейт нищо не забелязваше или изцяло се бе отдал на усамотение по библиотеките. Както ще чуете по-нататък…