Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Съботната закуска беше една от работните ми смени в „Холиок“. Беше приятна смяна, тъй като столът никога не се пълнеше. Каръл Джърбър, момичето на приборите, стоеше в началото на конвейера. След нея бях аз — моята работа се състоеше в това да взимам мръсните чинии от подносите, да ги почиствам и да ги редя на количката до мен. Когато конвейерът беше много претоварен, както на вечеря в почивните дни, просто натрупвах чиниите с цялата свинщина на количката и ги почиствах по-късно, като се успокои топката. Следващият човек прибираше чашите и ги поставяше в специална миялна машина. Работата в „Холиок“ не беше никак лоша. Все се намираше някой умник като Рони Маленфант да вземе да върне недокоснат суджук или наденичка със забодено знаменце, или овесена каша, украсена с надпис „МАМКА ВИ“, издокаран от старателно накъсани на лентички салфетки (а веднъж в купа с изстинал, вече желиран сос от руло с кайма открихме друго послание: „ПОМОЩ, ДЪРЖАТ МЕ ПЛЕННИК В СЕЛСКИ КОЛЕЖ“); да не говорим какви прасета са някои хора — намирахме чинии, пълни с кетчуп, чаши с мляко, в които плува картофено пюре, размазани зеленчуци… но така ли иначе, работата не беше никак лоша, особено в събота сутрин.

Веднъж плъзнах поглед покрай Каръл (която изглеждаше необикновено красива за този ранен час) и забелязах Стоук Джоунс. Беше с гръб към шубера, но няма начин да сбъркаш патериците и странното изображение на гърба на якето му. Скип се оказа прав — наистина приличаше на птичи крак (чак година по-късно някакъв човек о телевизията го нарече: „Крачето на великото американско пиле“).

— Знаеш ли какво е това? — попитах Каръл и посочих знака.

Тя дълго се взира, но накрая поклати глава:

— Не. Сигурно е някаква шега за посветени.

— Стоук не се шегува.

— Ама как може, уж си поет, а да не знаеш.

— Я стига, Каръл, направо ще ме умориш. Като свърши смяната, я изпратих до нейното общежитие (като си казах, че просто съм учтив и че изпращайки Каръл Джърбър до „Франклин“, всъщност по никакъв начин не изневерявам на Ан-Мари Суси в Гейтс Фолс), после се понесох към „Чембърлейн“, питайки се кой ли може да знае какво означава това пилешко краче. Чак сега, след толкова години, се сещам, че и през ум не ми е минавало да попитам самия Джоунс. Но като стигнах на нашия етаж, забелязах нещо, което отнесе мислите ми в съвсем друга посока. След като бях излязъл в шест и половина сутринта с почти затворени очи, за да се настаня на конвейера зад Каръл, някой беше измазал вратата на Милото Диърборн с крем за бръснене… ама отгоре до долу, включително и дръжката, а на прага беше теглил яка плътна черта. Забелязах следа от бос крак и се усмихнах. Милото отваря вратата само по хавлия и тръгва към душа, но в този миг люуууус!, и хайде.

Като влязох в триста и втора, още се усмихвах. Нейт пишеше на бюрото. Като го видях как крие тетрадката, заключих, че това е поредното писмо до Синди.

— Някой е намазал вратата на Милото с крем за бръснене — обявих, — застанах пред моята полица с книги и измъкнах учебника по геология. Имах намерение да се настаня в етажната читалнята и да попрочета за теста във вторник. Нейт се опита да запази сериозен, неодобрителен вид, но не можа да се сдържи и се усмихна. В онези дни все се опитваше да го раздава много морализаторски, но в крайна сметка не успяваше. Подозирам, че с времето за съжаление се е усъвършенствал.

— Да го беше чул как крещи. — Нейт се разхили и притисна дребния си юмрук към устата си, за да заглуши подобни невъзпитани прояви. — И псува — за малко да засенчи Скип.

— Сигурен съм, че по псувните никой не може да се мери със Скип.

Нейт ме изгледа, тревожно сбърчил чело.

— Нали не си ти? Понеже знам, че стана рано…

— Ако щях да украсявам вратата на Милото, щях да предпочета тоалетна хартия. Целият ми крем за бръснене отива право на мутрата ми. Аз съм беден студент като теб, ако не помниш.

Тревожната бръчка се изглади и Нейт пак заприлича на хрисимо църковно хористче. Чак сега забелязах, че седи на бюрото само по гащета и глупавата синя шапчица на първокурсник.

— Много се радвам, защото Милото виеше с все сила, че ще пипне негодника и ще се погрижи да го сложат под дисциплинарно наблюдение.

— Задето му е намазал вратата с крем за бръснене? Съмнявам се, Нейт.

— Знам, че звучи странно, но ми се стори, че говореше сериозно. Дейвид Диърборн понякога ми напомня онзи филм за смахнатия капитан. Дето Хъмфри Богарт играеше. Нали се сещаш?