Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

По онова време беше апогеят на прическите а ла Бийтълс, което за повечето момчета се свеждаше до старателно вчесване напред, а не назад, като по този начин се скриваше челото (и акнето). Стоук Джоунс въобще не си даваше толкова труд. Средно дългата му коса просто си растеше накъдето си поиска. Ходеше прегърбен и гръбнакът му скоро щеше да се изкриви, ако вече не се беше изкривил. Обикновено вървеше със сведен поглед, сякаш следеше дъгите, които описваха патериците му. Ако обаче случайно вдигне глава и те погледне в очите, направо се стряскаш от умния му огнен поглед. Беше истински Хийтклиф от Нова Англия, само дето от кръста надолу се бе превърнал в изсъхнала шушулка. Краката му — обикновено стегнати в грамадни метални шини, когато ходеше на лекции — се движеха, но едва-едва, като пипалата на умираща сепия. В сравнение с тях торсът му беше мускулест. Комбинацията беше малко чудновата. Стоук Джоунс приличаше на реклама на Чарлз Атлас 6 6 Популярен в Америка автор на собствен курс по фитнес, с по мощта на който „от 50-килограмов слабак се превърнах в най добре развития мъж на света.“ — Б.пр , в която ПРЕДИ И СЛЕД по някакъв странен начин са се слели в едно тяло. Отиваше в столовата пръв, още с отварянето, и както всички научиха още на третата седмица от първия семестър, правеше го не защото е инвалид, а защото обичаше — като Грета Гарбо — да бъде сам.

— Мътните го взели — каза Рони Маленфант една сутрин, като отивахме на закуска — тъкмо беше поздравил Джоунс, който не отвърна и просто го отмина, без дори да кимне. Но всички чухме как мърмори под нос. — Сгърчен задник такъв. — Такъв си е Рони, винаги прелива от съчувствие. Подозирам, че е придобил характерния си финес чар и joie de vivre 7 7 Радост от живота (фр.) — Б.пр. сред клиентите, дето драйфат по ъглите на евтините кръчми на Лисбън Стрийт в Луистън, където бе отраснал.

— О, Стоук, какво става? — пробва се и Скип същата вечер, когато Стоук се хвърли към нас на патериците си. Винаги се движеше с този добре премерен плонж — горната половина на тялото му, която напомняше на Блуто Блутарски 8 8 Джон „Блуто“ Блутарски (Джон Белуши) — герой от известен американски филм за колежани (Animal House — 1978) — Б.пр. , се привеждаше толкова напред, че заприличваше на фигура на носа на кораб. По този начин Стоук сякаш казваше „майната му“ на онова, каквото и да е то, което бе причинило обезобразяването на долната половина от тялото му; той непрестанно му показваше среден пръст; Стоук поглеждаше и теб с умните си огнени очи и ти казваше: „Върви на майната си, заври си го отзад, седни отгоре да го понаместиш, и си изяж ушите.“

Не отвърна на поздрава, но за миг вдигна глава и срещна погледа на Скип. После отново сведе очи и ни отмина с бърза крачка. По щуравата му коса се стичаше пот, която капеше по лицето му. Пътьом си мърмореше под нос: „Хръц-хръц, хръц-хръц, хръц-хръц“, сякаш си тактуваше… или артикулираше скритите си желания по отношение на цялата ни измет… а може би и двете. Освен това миришеше: усещахме киселия, остър дъх на пот, който винаги витаеше около него, понеже никога не вървеше бавно, сякаш това би го обидило , но имаше и друго. Потта мирише силно, но не лошо. През нея обаче избиваше една друга миризма, далеч по-неприятна. В училище се занимавах с лека атлетика (първата година в колежа трябваше да избирам между пистата и „Пал-Мал“; избрах цигарите) и тази особена комбинация ми беше позната, обикновено я свързвах с някого, който се насилва да тича с висока температура, грип или болно гърло. Единствената миризма, която донякъде наподобява този специфичен дъх, е тази от трансформатора на електрическите влакове, когато е работил прекалено дълго на прекалено високи обороти.

И ни отмина: Стоук Джоунс, който скоро щеше да получи от Рони Маленфант прозвището Хръц-Хръц, вече свободен от металните скоби, на път към общежитието.

— Ей, какво е това? — Нейт се беше спрял и гледаше назад. Ние със Скип също спряхме и се обърнахме. Тъкмо се канех да попитам Нейт какво иска да каже, но тогава видях сам. Джоунс беше с джинсово яке. На гърба, сякаш изрисуван с черен маркер и едва различим в падащия здрач, се забелязваше някакъв кръгъл знак с нещо по средата.

— Де да знам, мяза на птичи крак — предположи Скип.

Момчето с патериците се гмурна в тълпата, която отиваше на поредната вечеря в стола, в поредния четвъртък, в поредния октомврийски ден. Повечето момчета бяха гладко избръснати, а момичетата носеха поли и блузи с кръгли якички. Почти пълната луна вече изгряваше и ги обливаше в оранжева светлина. Още цели две години ни деляха от разгара на Епохата на Откачалките и никой от тримата ни не разбра, че онази вечер за пръв път видяхме знака на мира.