Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Нейт, не — каза Скип една вечер. — Моля те, недей. Това се случи малко преди да ни обземе манията да играем хартс, може би броени дни.

— Какво не? — Нейт не вдигаше глава от бюрото. Имах чувството, че прекарва абсолютно цялото си време или в час, или на бюрото. Понякога го хващах как си бърка в носа, после скришно размазва сополите (след внимателна и подробна инспекция) под средното чекмедже. Това бе единственият му порок… като изключим лошия му музикален вкус, разбира се.

Скип тъкмо разглеждаше плочите му — нещо, което правеше без стеснение във всяка студентска стая, където влезеше. Тъкмо беше извадил една обложка. Имаше вид на лекар, който разглежда рентгенова снимка… на която се вижда сочен (и със сигурност злокачествен) тумор. Беше застанал между леглото на Нейт и моето, облечен в гимназиалното си яке с инициали и с бейзболна шапка от гимназията в Декстър. През цялото си следване и почти никога след това не съм срещал друг човек, до такава степен олицетворение на американска хубост, както Капитана. Скип сякаш въобще не си даваше сметка колко добре изглежда, но не вярвам да е бил чак толкова наивен по отношение на външността си, или поне не съвсем, защото иначе въобще нямаше да върти толкова много гаджета. В онези години почти всеки можеше да забърше гадже, разбира се, но Скип си лягаше с мацки доста често дори за разбиранията на онова време. Но през есента на шейсет и шеста още нямаше и помен от подобни неща — през есента на шейсет и шеста сърцето на Скип, както и моето, бе предано на хартс.

— Много лошо, човече — с нежен укор в гласа продължаваше Скип. — Прощавай, ама това наистина е много гадно.

Аз седях на бюрото си, пушех „Пал-Мал“ и си търсех купона за стола. Да му се не видят и купоните, вечно ги губех.

— Кое е гадно? Ти защо ровиш в плочите ми? — Учебникът по ботаника лежеше разтворен на бюрото. Нейт рисуваше листо на милиметрова хартия. Синята му шапчица на първокурсник се беше накривила назад. Мисля, че Нейт Хопънстанд беше единственият първокурсник от целия випуск, който действително носи глупавото парцалче чак докато скапаният футболен отбор на университета отбеляза тъчдаун… с други думи, около седмица преди Деня на благодарността.

Скип продължаваше да изучава грамофонната плоча.

— Кура ми Янко. Направо отврат.

— Мразя такива приказки! — възкликна Нейт, но упорито не вдигаше глава. Скип много добре знаеше, че Нейт мрази цинизмите, и именно поради това ги говореше. — и въобще, за какво говориш?

— Съжалявам, че думите ми те обиждат, но не мога да оттегля коментара си. Щот’ това наистина е боклук. Чак ми прилошава. Ега ти, направо зле ми става.

— Кое? — Нейт най-после се ядоса и вдигна глава от листото, което беше най-прецизно изчертано, като карта в пътния атлас „Ранд Макнали“. — КОЕ?

— Това.

На обложката в ръцете на Скип се виждаше девойка със самодоволна усмивка и нахално вирнати гърди под моряшката блуза, която сякаш танцуваше на палубата на малък патрулен катер. Самоуверено махаше с ръка за поздрав, а на главата й се мъдреше дръзко килната моряшка шапка.

— Обзалагам се, че ти си единственият студент в цяла Америка, който е повлякъл „Даян Рийни пее морски песни“ в колежа — отсече Скип. — Това е лошо, Нейт. Мястото на това нещо е на тавана, при старите ти ученически панталони, дето се хващам на бас, че си разхождал по всички училищни състезания и църковни сбирки.

Ако под „стари ученически панталони“ се разбираше онзи модел на „Сансабелт“ от полиестер със странна и безсмислена катарама отзад на кръста, подозирам, че Нейт бе донесъл цялата си колекция… всъщност дори в настоящия момент носеше именно такъв панталон. Но не казах нищо. Вдигнах снимката на приятелката си и отдолу забелязах купона. Грабнах го и го пъхнах в задния джоб на джинсите си „Ливайс“.

— Тази плоча е хубава — гордо заяви Нейт. — Тази плоча е дори много хубава. Направо ти се приисква да затанцуваш.

— Айде, бе, сериозно? — Скип я метна на леглото му. (Нарочно не прибираше плочите по местата им, защото знаеше, че това направо изкарва съквартиранта ми от равновесие.) — „Моят годеник се провикна «Кораб, стой!» и стана моряк във Фло-о-о-о-та“? Ако на това му викаш хубаво, за нищо на света няма да ти се оставя някой ден да ме преслушваш, еба си.

— Аз ще ставам зъболекар, а не терапевт — бавно и натъртено произнесе Нейт. Вратните му жили започваха да се издуват. Доколкото ми е известно, Скип Кърк беше единственият човек в „Чембърлейн“ III, а може би дори в целия университет, който съумяваше да влезе йод дебелата кожа на този малък янки. — Уча стоматология. Знаеш ли какво означава „стома“? Означава уста , Скип! Означава…