Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Тогава за нищо на света няма да те оставя да ми запълваш кариесите, еба си.

— Защо непрекъснато повтаряш тази дума?

— Коя? — Скип много добре знаеше коя, но искаше Нейт да я каже. В крайна сметка моят съквартирант винаги я изричаше, но почервеняваше като рак. Това направо омагьосваше Скип. Целият Нейт омагьосваше Скип; Капитанът веднъж ми довери, че според него Нейт е извънземно, кацнало на Земята от планетата „Добро момче“.

— Еба си — изрече Нейт Хопънстанд и страните му пламнаха. След малко заприлича на Дикенсов герой: портрет на сериозен млад човек, описан от Боз 5 5 Псевдоним на Чарлз Дикенс. — Б.пр. . — Тази дума.

— Имал съм лоши примери за подражание. Направо се ужасявам, като си помисля за бъдещето ти, Нейт? Еба си, ами ако Пол Анка реши да се завърне на сцената?

— Ти никога не си слушал тази плоча. — Нейт грабна албума от леглото и го тикна на мястото му, между Мич Милър и „Стела Стивънс е влюбена!“.

— Еба си, въобще и не държа. Хайде, Пит. Да вървим Да ядем, че направо ще пукна от глад, еба си.

Пъхнах под мишница учебника по геология — идният вторник се задаваше тест. Скип го измъкна от ръцете ми и го запрати на бюрото, събаряйки снимката на приятелката ми, която не искаше да спи с мен, обаче като беше в настроение, хвърляше бавни и убийствено хубави чекии. Никой не прави по-добри чекии от католичките. С течение на годините съм променил възгледите си за много неща, но не и за това.

— Това пък защо? — питам аз.

— Човек не чете на масата, еба си. Даже и като нагъва столски помии. Ти да не си расъл в гората?

— Да ти кажа честно, Скип, расъл съм в семейство, където всъщност всички четат на масата. Знам, че ти е трудно да повярваш в друга гледна точка за нещата, различна от тази на семейство Кърк, обаче истината е, че има такава.

Той неочаквано помръкна. Сграбчи ме за ръцете, погледна ме право в очите и рече:

— Поне не учи на масата, а?

— Добре — отвърнах, макар да смятах, че имам право да уча където ми е кеф или където си поискам, еба си.

— Ако отсега се напъваш и си даваш много зор, ще пипнеш язва. Моят старец пукна от язва. Вечно се юркаше и си даваше зор.

— О, съжалявам.

— Не се тревожи, беше отдавна. Давай да ходим, преди да ометат цялата шибана риба тон. Нейт, момчето ми, ти идваш ли с нас?

— Трябва първо да довърша листото.

— Заеби листото.

Ако друг му го беше казал, Нейт щеше да го изгледа сякаш е образувание, намерено под изгнил пън, после мълчаливо щеше да се върне към работата си. В случая обаче се замисли за миг, после се изправи и внимателно свали якето, което винаги закачаше на вратата. Облече го. Нагласи шапчицата на главата си. Дори Скип не смееше да коментира упоритото желание на Нейт да я носи. (Като го попитах къде е изчезнала неговата — това беше на третия ни ден в МУ и ден след като се запознахме — той ми отвърна: „Избърсах си задника и я метнах на едно дърво.“ Сигурно не беше така, но не изключвах напълно възможността.)

Изтопуркахме по стълбите и излязохме навън в мекия октомврийски здрач. Студенти от трите общежития се стичаха към „Холиок“, където покривах девет смени седмично. Работех на конвейера за мръсни чинии, наскоро ме бяха повишили до отговорник за мръсните прибори и при добро държание до Деня на благодарността щяха да ме повишат в отговорник по подреждането на съдовете. Трите блока „Чембърлейн“, „Кинг“ и „Франклин“ се намираха на хълм. Дворецът в равнините се издигаше на съседно възвишение. За да стигнат до него, студентите се спускаха по три отделни асфалтови пътеки, които се сливаха в една долчинка, откъдето нагоре към стола тръгваше широка алея с червени плочки. „Холиок“ бе най-голямото от четирите здания и грееше в здрача като увеселителен параход в открито море.

Долчинката, където асфалтираните пътеки се събираха, се наричаше Потока на Бенет — дори да съм знаел защо, отдавна вече съм забравил. Момчетата от „Чембърлейн“ и „Кинг“ идваха по отделни пътеки, а момичетата от „Франклин“ — по третата. На кръстопътя трите потока се срещаха, говореха, смееха се и си разменяха смели и срамежливи погледи. После поемаха заедно към стола по алеята с червените плочки, известна като алеята „Бенет“.

Насреща ни, цепейки направо през тълпата с наведена глава и обичайната непроницаема физиономия на бледото си, остро лице, идеше Стоукли Джоунс III. Беше високо момче, но човек почти не си даваше сметка за ръста му, защото Стоук винаги ходеше приведен над патериците си. Косата му — лъскава черна грива — се разпиляваше на челото му в остри кичури, скриваше ушите му и падаше по бледите му страни като черни мастилени ивици.