Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

Боби внимателно събра цветовете, сякаш бяха копринени монети. Събра ги в шепите си и ги вдигна към лицето си. Можеше да се задуши от уханието им. Тед беше част от тях с неговата смешна походка, с неговата бяла коса и с никотиновите петна на двата пръста на дясната ръка.

Когато беше нападнал Хари Дулин, за да отмъсти за Каръл, Боби беше чул гласа на Тед. Тогава реши, че е плод на въображението му. Сега си мислеше, че е бил истински, нещо, което беше част от цветовете и беше специално за него.

„Успокой се, Боби. Достатъчно. Сега се успокой и се контролирай.“

Той дълго време седя пред бюрото с притиснати цветове към лицето си. След това внимателно прибра всеки един цвят в плика и го затвори.

„Той е свободен. Той е там някъде и… си спомня.“

— Помни ме — прошепна. — Той ме помни.

Стана, отиде в кухнята и сложи чайника, за да си направи чай. После се качи в стаята на майка си. Тя беше в леглото и Боби забеляза, че е започнала да остарява. Когато седна до нея, тя извърна лицето си от него, от момчето си, което вече беше почти мъж, но му позволи да хване ръката й. Той я държеше и чакаше свирката на чайника да се обади от кухнята. После тя се обърна и го погледна.

— О, Боби — рече. — Така объркахме всичко. Ти и аз. Какво ще правим сега?

— Ще направим най-доброто, на което сме способни — отговори й той, като продължаваше да гали ръката й. Вдигна я към устните си и я целуна по дланта там, където линията на живота и линията на сърцето й се събираха. — Най-доброто, на което сме способни.

Когато дойдох в университета в Мейн през 1966 година, на старото комби, дето го наследих от брат ми, още се мъдреше избеляла и оръфана, но все пак четлива лепенка от предизборната кампания на Голдуотър (с надпис AuH2O-4-USA 1 1 Букв. Голдуотър за САЩ. — Б.пр. ). Когато завърших висшето си образование през 1970, вече нямах кола. За сметка на това имах брада, коса до раменете и раница с надпис „РИЧАРД НИКСЪН Е ВОЕННОПРЕСТЪПНИК“. На яката на джинсовото си яке пък имах значка, която гласеше „НЯМАМ КЪСМЕТ“. Постъпването в университета винаги носи сериозни промени на младежите — това е последният сериозен гърч на детството — но се съмнявам, че друго поколение се е сблъсквало с такива радикални промени, каквито преживяха студентите в края на шейсетте.

Мнозина от нас вече не споменават за онези времена, но не защото не ги помним, а защото езикът, който говорехме тогава, сякаш е мъртъв. Като се опитам да разкажа за шейсетте — дори само като си помисля за онова време ме обзема ужас и ме напушва смях. Представям си клоширани джинси и обувки с дебели, скосени отпред подметки. Замирисва ми на трева и пачули 2 2 Лечебно растение, използвано и като афродизиак — Б.пр. , на тамян и ментови бонбони. В ушите ми зазвучава онази мелодична глуповата песен на Донован Лийч за континента Атлантида, чийто текст все още ми се струва изключително проникновен в безсънните нощи, когато не мога да заспя. Колкото повече остарявам, все по-трудно ми става да не мисля колко глупав е текстът и да я обичам заради красивата мелодия. Все трябва да си напомням, че тогава сме били толкова малки, че сме живеели спокойно под атомните гъби и сме ги мислели за дървета. Знам, че говоря несвързано, но не мога да го кажа по-добре: „Здравей, Атлантида!“

Като завършвах университета, живеех в царството на ЛСД — едни прогнили бараки на брега на река Стилуотър — но когато пристигнах в университета през 1966 година, се настаних в „Чембърлейн“, една от трите сгради на студентските общежития: „Чембърлейн“ (мъже), „Кинг“ (мъже) и „Франклин“ (жени). Комплексът разполагаше с общ студентски стол „Холиок“, който се намираше малко встрани от жилищните блокове — може би на не повече от двеста метра, но във ветровитите зимните нощи, когато температурата падаше под нулата, ни се струваше далече. Толкова далече, че го наричахме Двореца в равнините.

В университета научих много, но най-малко в учебната зала. Научих се едновременно да целувам момиче и да си слагам презерватив (необходимо, но често пренебрегвано умение); да изгълтвам половин литър бира на един дъх, без да повърна; да изкарвам пари в свободното си време (като пиша курсовите работи на колеги с повече пари от мен, тоест почти всички); да не бъда републиканец, макар и от род на републиканци до девето коляно; да марширувам по улиците с плакат в ръце и да скандирам: „Раз, два, долу шибаната ви война“ и „Хей, хей, Ел Би Джей 3 3 Инициалите на Линдън Джонсън. — Б.пр. , колко момчета затри днес“. Научих, че ако се опре до сълзотворен газ, трябва да се обърнеш с гръб към струята, но ако няма как — да дишаш бавно през носна кърпичка или шалче. И като дойде ред на палките, да се търколиш настрана, да свиеш колене пред гърдите си и да пазиш тила си с ръце. А през 1968 година в Чикаго научих, че колкото и да се пазиш, ченгетата пак могат да те пребият от бой.