Стивън Кинг - Сърца в Атлантида

— Името ми всъщност е Джак — рече той.

— Така ли? — попита русият от „Селото на прокълнатите“.

— Да — кимна Боби. — Джак Меридю Гарфийлд. Това съм аз.

Каръл Джърбър престана да му пише през 1963. През същата година Боби го изключиха за пръв път от училище и за пръв път прекара известно време в изправителния дом „Бедбъг“ в Масачузетс. Затвориха го по обвинение, че е носел пет цигари марихуана, които той и приятелите му наричаха „смехотворки“. Присъдата му беше деветдесет дни и трийсет от тях му опростиха за добро държание. Там прочете доста книги. Някои от децата го наричаха Професора, а той нямаше нищо против.

Когато присъдата му изтече, полицай Грандел дойде и го попита дали е готов да живее според закона. Боби отговори, че си е научил урока и ще се поправи. За известно време беше така, докато не дойде есента на 1964, когато преби едно момче толкова зле, че то трябваше да постъпи в болница и имаше съмнения, че няма да се възстанови напълно. Хлапето не искаше да му даде китарата си, така че Боби го преби и си я взе. Свиреше на китарата (не особено добре) в стаята си, когато го арестуваха. Беше казал на Лиз, че е купил китарата от оказион.

Майка му стоеше на прага и хълцаше, докато полицай Грандел водеше Боби към полицейската кола, паркирана до бордюра.

— Ще се отрека от теб, ако не престанеш! — извика тя след него. — Не се шегувам! Ще го направя.

— Направи го — отвърна й от задната седалка на колата. — Направи го още сега, мамо. Не губи ценно време.

Докато пътуваха към центъра на града, полицай Грандел се обърна към Боби:

— Мислех, че ще се поправиш, Боби.

— Аз също — отговори той. Този път влезе в изправителния дом „Бедбъг“ за шест месеца.

Когато го пуснаха, осребри билета си и се прибра у дома на стоп. Щом влезе в къщата, майка му не излезе да го посрещне.

— Имаш писмо — извика тя от спалнята си. — На бюрото ти е.

Сърцето на Боби започна да бие лудо още преди да види плика. Тя вече беше твърде голяма за мечета и цветя, но позна почерка на Каръл. Взе плика и го разкъса. Вътре имаше само един лист — подгънат в края — и един по-малък плик. Боби бързо прочете бележката от Каръл.

Скъпи Боби,

Как си. Аз съм добре. Имаш писмо от твоя стар приятел, онзи, който ми намести ръката тогава. Пристигна у нас, защото той може би не е знаел къде си. Вътре имаше бележка, в която ме молеше да ти го изпратя. Така и направих. Много поздрави на майка ти.

Не пишеше нищо за себе си. Не пишеше и как вървят уроците по математика. Не пишеше дали си има приятел, но Боби реши, че може би си има. Дори няколко.

С изтръпнали и треперещи ръце взе запечатания плик. Сърцето му биеше лудо. На плика беше написано само името му. Това беше почеркът на Тед. Веднага го позна. С пресъхнала уста и насълзени очи отвори плика, който не беше по-голям от тези, в които децата изпращат първите си картички за Свети Валентин.

Първо усети най-приятната миризма в живота си. Тя му припомни как беше прегръщал майка си като малък, уханието на косата й и на парфюма й. Накара го да си спомни как ухаеше паркът „Комънуелт“ през лятото. Спомни си миризмата на книги и мастило в библиотеката на Харуич. Сълзите потекоха по страните му. Вече беше свикнал с мисълта, че остарява, но да се чувства по-млад — да знае, че може отново да се чувства по-млад — беше много объркващо и шокиращо.

Вътре нямаше нито писмо, нито бележка. Когато Боби обърна плика, от него изпаднаха розови цветове, но това бяха най-червените рози, които беше виждал някога.

„Кръвта на сърцето“ — помисли си той развълнувано. За пръв път от години насам си спомни как можеше с мислите си да е някъде другаде. Те сякаш политаха. Розите светеха на тъмната повърхност на бюрото му като рубини, като тайните лъчи от скритото сърце на света.

„Няма само един свят — помисли си Боби. — Не е само един. Има и други светове освен този. Милиони други светове, които се въртят в спиралата на Кулата. — После си каза: — Той отново им е избягал. Отново е свободен.“

Цветовете не оставяха място за съмнение. Те бяха всички отговори, които можеше да иска човек: всичките „да“, всичките „може би“, всичките „можеш“, всичките „истина е“.

„Сега се движат бързо, а сега спират“ — помисли си Боби. Знаеше, че е чувал тези думи и преди, но не можеше да се сети къде и защо си ги е спомнил. В този момент не го интересуваше.

Тед беше свободен. Не в този свят и в това време. Този път беше избягал в друга посока, в някой друг свят.