Стивън Кинг: Сблъсък

— Така ли?

— Ами, да.

С два пръста той разтегна краищата на устните си в подобие на усмивка.

— Така по-добре ли е?

— Много. Помогни ми да го сложа да спи.

— С удоволствие.

Когато я последва в къщата на майка Абигейл, той си помисли, че щеше да е много по-добре, ако всички се бяха разделили и заминали в различни посоки. Да отложат създаването на общество, колкото е възможно по-дълго. Именно с това възникваха всички проблеми. Именно тогава клетките започват да се събират и да се изпълват с тъмна сила. Нямаше нужда да раздават оръжие на полицаите, дотогава, докато не престанат да помнят имената… лицата…

Фран запали газената лампа, която хвърли мека жълтеникава светлина наоколо. Питър сънливо ги наблюдаваше. Беше играл на воля. Фран го облече в пижамата му.

„Онова, с което разполагаме в изобилие, е времето — помисли си Стю. — Времето на живота на Питър, времето на живота на неговите деца, а може би и на неговите правнуци. Вероятно до 2100, но не повече. Може би дори не чак толкова дълго. Достатъчно за клетата старица Майка Земя да се възстанови. Период на почивка.“

— Какво? — попита тя, сякаш бе прочела мислите му.

— Период на почивка — повтори той.

— Какво означава това?

— Всичко — отвърна той и хвана ръката й.

Гледайки към Питър, той си помисли: „Може би, ако му разкажем какво се е случило, и той го разкаже на децата си. Да ги предупреди. Скъпи деца, играчките са смърт — те се възпламеняват, радиоактивни са, сеят черна чума. Играчките са опасни; злото в мозъка на човека е ръководело ръцете на Бог, когато са били създадени. Не си играйте с тези играчки, мили деца, моля ви, никога. Никога повече. Моля… научете този урок. Нека този празен свят бъде вашата книга“.

— Франи — рече той и се обърна към нея така, че да вижда очите й.

— Какво, Стюарт?

— Смяташ ли… че хората някога ще се научат на нещо? Тя отвори уста да отговори, но се поколеба. Газената лампа премигна. Очите й изглеждаха невероятно сини.

— Не знам — промълви накрая тя. Не бе доволна от отговора си. Искаше се да каже нещо друго, да обясни реакцията си, но успя само да повтори: — Не знам.

Събуди се призори.

Все още носеше ботушите си.

Седна и се огледа. Намираше се на бряг, обсипан с белезникав пясък. Над него се простираше безкрайно синьо небе без нито един облак. В далечината тюркоазените вълни се разбиваха в рифа и кротко прииждаха към брега, поклащайки странни лодки, които бяха…

(канута… канута с платна…)

Така ги наричаха…, но откъде го знаеше?

Изправи се на крака и едва не падна. Целият трепереше. Главата му бе замаяна като при махмурлук.

Обърна се. Зелената джунгла сякаш се нахвърли върху него, преплетени лиани, широки листа и цветове, които бяха…

(розови като зърната на вариететна танцьорка).

Отново изпита смайване.

Какво означава вариететна танцьорка?

Ами зърно?

Някакъв папагал изкрещя, щом го забеляза и отлетя, блъсна се в ствола на огромно дърво и падна мъртъв на земята с вирнати нагоре крака.

Мангуста се загледа в обгорялото му, брадясало лице и умря от мозъчна емболия.

Бръмбар, който съсредоточено се изкачваше по дънера на палма, почерня и се сбръчка като люспа. За миг между двете му пипалца пробяга синя искра.

Кой съм аз?

Нямаше представа.

Къде съм?

Нима имаше някакво значение.

Залитайки, си запробива път през джунглата, за да излезе от нея. Главата му се въртеше от глад. Шумът от прибоя стигаше до слуха му като удари на сърце. Съзнанието му бе празно, като на новородено.

Почти беше излязъл от джунглата, когато от гъсталака изскочиха трима души. Станаха четирима. Сетне шестима.

Кожата им бе гладка и кафява.

Наблюдаваха го.

Той им отвърна със същото.

Започна да си припомня.

Шестимата мъже станаха осем. Сетне дванайсет. Държаха копия. Насочиха ги към него заплашително. Брадясалият човек се вгледа в тях. Носеше джинси и стари каубойски ботуши; нищо друго. Кожата му беше бяла, като корема на шаран, беше слаб като скелет.

Непознатите понечиха да запратят копията си по него. Един от тях — вождът — заповтаря със задавен глас една и съща дума, нещо подобно на „Юн-нах!“.

Да, наистина, някои спомени започваха да изплуват.

Точно така.

Изведнъж си спомни своето име.

Усмихна се.

Усмивката му бе като червено слънце, пробиващо тъмни облаци. Проблеснаха снежнобелите му зъби и необикновените му черни очи. Протегна гладките си длани в общоприетия жест за мир.