Стивън Кинг: Сблъсък

— Но се оздравява — обади се Дан, — защото накрая организмът изработва свои собствени антитела. Тялото се променя, за да се пребори с грипа. Що се касае до супергрипа, той мутира всеки път, щом организмът създаде съпротивителни сили. По това се доближава до вируса на спина — точно като при него променя формата си, докато организмът не се изтощи напълно. Резултатът неминуемо е смърт.

— Тогава защо ние не сме се заразили? — попита Стю.

— Няма обяснение — отвърна Джордж. — И едва ли някога ще открием такова. Единственото, в което можем да бъдем сигурни, е, че невъзприемчивите не се разболяват и не разнасят болестта; изобщо не се разболяват. Което отново ни връща на въпроса с Питър. Дан?

— Да. Хората, които са се разболели от супергрипа, понякога почти са оздравявали, но никой не е успял да победи болестта напълно. Вашето бебе се е разболяло четирийсет и осем часа след раждането. Нямам никакви съмнения, че това е супергрип — симптомите са класически. Но тъмните петна под долната челюст, които двамата с Джордж свързваме с четвъртия и последен стадий на болестта, така и не се появиха. От друга страна, периодите на отслабване на вируса стават все по-дълги.

— Не разбирам — каза Фран. — Какво…

— Всеки път, когато вирусът мутира, организмът на Питър започва да произвежда нови антитела — обясни Джордж. — Съществува възможност за рецидив, но той никога не навлезе в четвъртата, критична фаза на болестта.

Отново настъпи тишина.

— Детето е наследило от теб половината от имунитета си, Фран. Заболяло е, но ние смятаме, че има шанс да оздравее. Предполагаме, че близнаците на госпожа Уентуърт са имали същия шанс, но при тях се наблюдаваха и други усложнения — и все пак си мисля, че не са умрели от супергрипа, а от усложнения, възникнали вследствие от него. Разликата е много малка, разбирам го напълно, но може да бъде решаваща.

— А какво ще стане с другите жени, които са забременели от мъже без имунитет? — попита Стю.

— Смятаме, че на техните деца им предстои същата мъчителна борба — отвърна Джордж. — Някои от тях може да умрат, но много скоро всички новородени в Свободната зона — а и в целия свят — ще са рожба на двама родители с придобит имунитет. Сега няма да е честно да гадаем, но се обзалагам, че когато това се случи, победата ще бъде наша. Междувременно, ще наблюдаваме Питър отблизо.

— И не само ние, ако това може да бъде някакво утешение за вас — добави Дан. — В известен смисъл сега Питър принадлежи на цялата Свободна зона.

— Искам да оживее, защото е мой и го обичам — прошепна Фран. Погледна към Стю. — Той е моята връзка със стария свят. Прилича повече на Джес, отколкото на мен. Така и трябва. Разбираш ли ме, любов моя?

Стю кимна и наум му дойде странната мисъл колко му се иска да седнат с Хап, Норм Бруът и Вик Палфри на чаша бира и да наблюдават, как Вик свива една от смрадливите си Цигари. Приятелите го наричаха „Мълчаливеца“, но понякога той изобщо не млъкваше. Беше способен да говори цял ден и цяла нощ. Той трескаво сграбчи ръката на Фран, усещайки как сълзи изгарят очите му.

— Трябва да вървим — рече Джордж и стана, — но ще следим Питър неотлъчно, Фран.

— Кога ще мога да го накърмя? Ако… ако не…?

— След седмица.

— Но това е ужасно дълго!

— Всички ще трябва дълго да чакаме. В зоната има шейсет и една бременни, а девет от тях са заченали преди супергрипа За тях сигурно очакването ще е още по-дълго. Стю, радвам се да те видя. — Дан се здрависа с него и бързо излезе. Джордж също се ръкува със Стю и каза:

— Ще дойдеш да те прегледам утре следобед, нали? Кажи на Лори кога ще ти е най-удобно.

— За какво?

— Заради крака — отвърна Джордж. — Май е зле.

— Не чак толкова.

— Стю? — Франи седна в леглото. — Какво му е на крака ти?

— Бил е счупен и не е наместен правилно — обясни Джордж. — Лоша работа, но може да се оправи.

— Ами… — не довърши Стю.

— Какво ами! Покажи ми, Стю! — Волевата бръчка отново се появи на челото на Фран.

— По-късно — отвърна Стю. Джордж се изправи и повтори:

— Ще се обадиш на Лори, нали?

— Ще го направи — отвърна Франи. Стю се усмихна.

— Разбира се, щом шефът казва.

— Радвам се, че отново си при нас — рече Джордж. В погледа му се четяха хиляди въпроси, които не изрече. Леко поклати глава, а сетне си тръгна, затваряйки вратата зад себе си.

— Разходи се из стаята — заповяда Франи.

— Ама, Франи…

— Хайде, покажи ми как вървиш.

Той се подчини. Приличаше на моряк, който се клати по палубата. Когато се обърна към нея, тя плачеше.