Стивън Кинг: Сблъсък

На три километра ох града, при платото Сънрайз, бе устроен голям пикник, там, където Харолд Лодър някога бе чакал подходящ момент да говори от своето уоки-токи. По обяд две-три хиляди души щяха да седнат заедно и да погледнат на изток към Денвър, да хапнат еленско месо, пикантни яйца и сандвичи с фъстъчено масло и желе, както и пай за десерт. Може би това бе последното масово събрание в Зоната, освен ако всички жители не отидеха до Денвър и не се съберяха на стадиона, където някога „Бронкос“ играеше футбол. Сега, на Първи Май, капките се бяха превърнали в поток от емигранти. От петнайсети април насам бяха пристигнали осем хиляди, а вече наброяваха деветнайсет хиляди. Временното бюро по преброяване на Сенди не можеше да поддържа точни данни. Много рядко се случваше ден, в който да пристигнат петстотин души.

В кошарата, която Стю бе донесъл и застлал с одеяло, Питьр започна силно да плаче. Фран тръгна към него, но Луси, бременна вече в осмия месец, стигна първа.

— Предупреждавам те — каза Фран, — сигурно е от пелените. Просто познавам по плача му кога се е подмокрил.

— Няма да ми развали настроението — Луси вдигна плачещия възмутено Питьр от кошарата и нежно го залюля на слънце. — Хей, бебчо, какво правиш? Май не е много, а?

Питьр продължаваше да реве.

Луси го остави на друго одеяло, което бяха донесли за смяна. Питьр започна да лази наоколо, като все така плачеше. Луси го положи на одеялото и свали сините му ритайки. Детето започна да маха с крачета във въздуха.

— Защо вие двамата не се разходите? — попита Луси. Тя се усмихна на Фран и Стю, въпреки че усмивката й бе тъжна.

— Наистина, защо не? — съгласи се Фран и хвана Стю за ръката.

Той се остави да бъде отведен. Прекосиха пътя и навлязоха в зелено пасище, което отиваше стръмно нагоре към белите облаци и яркосиньото небе.

— За какво беше всичко това? — попита Стю.

— Моля? — Но Фран изглеждаше някак прекалено невинна.

— Този поглед?

— Какъв поглед?

— Познавам го добре — каза Стю. — Може и да не разбирам какво означава, но го познавам добре.

— Седни до мен, Стю.

— Значи така, а?

Седнаха и се загледаха на изток. Някъде далеч, зад синята мараня се намираше Небраска.

— Много е сериозно. Не зная как да започна, Стю.

— Ами най-добре започни както можеш — рече той и взе ръката й в своята.

Вместо да каже нещо, в очите на Фран се появиха сълзи.

— Фран…

— Не, не искам да плача! — разгневено отвърна тя, но се разплака още по-силно. Объркан, Стю я прегърна и зачака.

Когато кризата попремина, той каза:

— Сега ми кажи. За какво бе всичко това?

— Тъгувам по дома си, Стю. Искам да се върна в Мейн.

Някъде зад тях деца крещяха радостно. Стю я изгледа изумено. Сетне плахо се усмихна.

— Това ли е всичко? Помислих си, че си решила да се разведеш с мен. Не че наистина сме получили благословията на духовенството, както се казва.

— Не бих отишла никъде без теб — отвърна тя. Бе извадила хартиена кърпичка от джоба си и бършеше очите си. — Не си ли го разбрал досега?

— Да, зная.

— Но искам да се върна в Мейн. Мечтая за това. Никога ли не сънуваш Източен Тексас, Стю? Арнет?

— Не — искрено отвърна той. — Спокойно мога да преживея и без Арнет. А ти искаш ли да се върнеш в Оугънкуит, Франи?

— Да, някога, може би. Но не точно сега. Искам да отида в западната част на Мейн, в така наречения Район на езерата. Ти почти бе стигнал до него, когато двамата с Харолд те срещнахме в Ню Хемпшър. Там има такива красиви места, Стю. Брайтън… Суидеа.. Касъл Рок. Предполагам, че езерата сигурно са пълни с риба. По някое време може да се заселим на крайбрежието. Но не тази година. Имам твърде много спомени оттам. Морето ще ми се струва твърде голямо. — Тя сведе поглед към неспокойните си. ръце. — Ако искащ да останеш тук… да помагаш хората да оправят живота си… бих те разбрала. Планините също са красиви… но просто не се чувствам у дома.

Той погледна на изток и откри, че най-после може да назове онова чувство на тревога, което го бе завладяло, откакто снегът бе започнал да се топи: силно желание да се премести. Тук имаше прекалено много хора; всъщност не си пречеха, поне засега, но бяха почнали да го изнервят. Някои от жителите на Зоната не обръщаха внимание на това, дори им харесваше. Такъв беше Джек Джексън, който оглавяваше новия комитет (сега в него влизаха девет члена). Такъв беше и Бред Кичнър. Той имаше хиляди проекти, както и много доброволци, готови да се захванат с проектите му. Негова бе идеята да съживят една от телевизионните станции на Денвър. По нея показваха стари филми всяка вечер от шест до един след полунощ с десет минутни новини в девет часа.