Стивън Кинг: Сблъсък

Марси бе наминала преди половин час, за да види как е Франи и бе запитала:

— Питьр мъртъв ли е вече?

Дори когато го изрече, времето сякаш се бе изместило, така че не беше сигурна дали имаше предвид бебето, или дядо му Питьр, сега покойник.

— Штт, добре е — отвърна Марси, но Франи бе прочела истинския отговор в очите й. Бебето на Джес Райдер явно умираше някъде зад четирите стъклени прегради. Вероятно бебето на Луси щеше да има по-голям късмет; двамата му родители имаха имунитет към супергрипа. Зоната ги бе отписала, нея и Питър, и бе съсредоточила надеждата си към жените, които бяха забременели след първи юли миналата година. Беше жестоко, но напълно разбираемо.

Умът й се понесе нанякъде, на някакво тихо ниво на границата със съня, свързвайки се с миналото и сърцето й. Спомни си гостната на майка си, където сезоните преминаваха без промяна. Спомни си очите на Стю. Как за пръв път бе видяла бебето си. Питьр Голдсмит — Редман. Сънуваше, че Стю е до нея в същата стая.

— Фран?

Нещата не бяха такива, каквито бе очаквала. Всички надежди излязоха напразни, също толкова фалшиви, като изкуствените животни в Дисниленд, просто купчина механизми, измама, изкуствен изгрев, фалшива бременност…

— Ей, Франи.

В съня й Стю се бе върнал. Стоеше на прага на стаята й, облечен в огромна ескимоска шуба. Още една измама. Но забеляза, че Стю от съня й имаше брада. Не беше ли смешно?

Започна да се пита дали това е сън, след като забеляза Том Кълън зад Стю. И… не е ли това Коджак, застанал до краката на Стю?

Ръката й неочаквано се вдигна и тя се ощипа по бузата така, че чак й потекоха сълзи. Нищо не се промени.

— Стю? — прошепна тя. — О, Боже, наистина е Стю! — Лицето му бе силно загоряло с изключение на белите кръгове покрай очите, сигурно от носенето на слънчеви очила. Такива подробности рядко се появяваха в сънищата… Отново се ощипа.

— Аз съм — каза Стю и влезе в стаята. — Престани да се щипеш, скъпа. — Куцаше толкова силно, че едва не се спъна. — Франи, върнах се.

— Стю! — извика тя. — Ти си истински! Ако е така, приближи се!

Той се приближи и я прегърна.

Стю бе седнал до леглото на Фран, когато в стаята влязоха Джордж Ричардсън и Дан Летроп. Фран моментално грабна ръката му и силно я стисна. Лицето й се изопна и за миг той видя каква щеше да бъде, когато остарее. Само за миг заприлича на майка Абигейл.

— Стю — каза Джордж. — Научих за завръщането ти. Това е истинско чудо. Не мога да ти опиша колко съм доволен. Всички ние се радваме.

Джордж му стисна ръката, а после представи Дан Летроп.

— Чухме, че в Лас Вегас имало взрив. Вие видяхте ли го? — запита Дан.

— Да.

— Тук хората смятат, че взривът е бил атомен. Така ли е?

— Да.

Джордж кимна и се обърна към Фран.

— Как се чувстваш?

— Добре. Радвам се, че Стю се върна. Как е бебето ми?

— Всъщност — обади се Летроп — точно за това сме дошли. — Тя кимна.

— Мъртво ли е?

Джордж и Дан размениха погледи.

— Франи, искам да ме изслушаш внимателно и да се помъчиш да разбереш онова, което ще ти кажем…

Тихо, опитвайки се да потисне истерията, тя отвърна:

— Ако е мъртво, просто го кажете!

— Фран! — възкликна Стю.

— Питьр, изглежда, се възстановява добре — внимателно изрече Дан Летроп.

В стаята се възцари пълно мълчание, лицето на Фран под гъстите кестеняви коси пребледня. После вдигна поглед към Дан, сякаш бе започнал да говори безсмислено като лунатик. Някой — или Лори Констабъл, или Марси Спурс — надникна в стаята и отмина. Стю щеше да запомни този миг за цял живот.

— Какво? — прошепна накрая Фран.

— Не бива да се радваш предварително — рече Джордж.

— Ти каза…, че се възстановява — промълви Фран. На лицето й бе застинал израз на изумление. До този момент не бе осъзнала доколко се е примирила със смъртта на бебето си.

— Двамата с Дан сме виждали хиляди случаи по време на епидемията, Фран… сигурно си забелязала, че не използвах думата „лекува“, защото не смятам, че някой от нас може да промени хода на болестта нито на йота при който и да е пациент. Прав ли съм, Дан?

— Да, така е.

Упоритата линия на челото й, която Стю помнеше още от самото начало, когато се запознаха в Ню Хемпшър, отново се появи.

— Ще изплюете ли камъчето, за Бога?

— Опитвам се, но трябва да съм внимателен и точно това се мъча да обясня — каза Джордж. — Става дума за живота на сина ти и няма да позволя да ме притискаш. Искам да разберете смисъла на разсъжденията ни. Супергрипът, по наши наблюдения; е вирус без фиксиран антиген. Сега всеки вид грип — обикновения грип — има различен антиген; ето защо епидемиите се повтарят през две-три години, въпреки имунизациите против грип. Избухва хонконгски грип, сетне грип от тип А и хората се ваксинират. След две години избухва епидемия от тип Б и хората се разболяват, освен ако не са се имунизирали за този вид вирус.