Стивън Кинг: Сблъсък

— Том… мъртъв ли е? Знаеш ли?

— Той никога не умира. Той е във вълците, Божичко, да. В гарваните. В гърмящите змии. Нощем е бухал, а денем — скорпион. Той спи надолу с главата като прилепите и е сляп като тях.

— Ще се върне ли? — настоя Стю. Не получи отговор.

— Томи…

— Том спи. Отишъл е да види слона.

— Том, виждаш ли Боулдър?

Навън слънцето изгряваше, и първите му лъчи образуваха бяла ивица на хоризонта, открояваща се на фона на голите планински зъбери.

— Да. Там чакат. Чакат да научат нещо. Чакат пролетта. Всичко в Боулдър е спокойно.

— Виждаш ли Франи? Лицето на Том просветна.

— Франи, да. Станала е дебела. Май ще има бебе. Живее при Луси Суон. Луси също ще има бебе, обаче Франи ще роди първа. Освен… — Лицето му помръкна.

— Освен какво?

— Бебето…

— Какво бебето?

Том се стресна и смаяно се огледа.

— Май че стреляше по вълците, нали, Стю? Заспал ли бях? Младият мъж се опита да се усмихне.

— Да, беше задрямал.

— Сънувах слона. Странно, нали?

— Да. — Искаше му се да го раздруса и да му изкрещи: „Какво ще стане с бебето? Ами с Франи?“

Започваше да подозира, че няма да пристигнат навреме; каквото и да бе видял Том, щеше да се случи преди да се доберат до Боулдър.

Три дни преди Нова година времето се развали и те спряха в градчето Китридж. Вече бяха близо до Боулдър и непредвиденото забавяне безкрайно ги разочарова. Дори Коджак бе неспокоен.

— Ще тръгнем ли скоро? — с надежда запита Том.

— Не знам — отвърна Стю. — Надявам се. Стига времето да се оправи поне за два дни, може би ще успеем да се приберем. По дяволите! Може би снегът скоро ще спре.

Ала надеждите му не се сбъднаха. Снежната виелица бушува пет дни и на места преспите достигаха до три метра Когато на втори януари разровиха снега и излязоха от заслона, слънцето, подобно на малка медна монета, надничаше иззад облаците и всички ориентири бяха заличени. Вятърът бе превърнал огромните преспи в странни снежни скулптури.

Когато най-после престана да вали, те отново потеглиха но се движеха бавно. Все по-трудно намираха пътя. Снегомобилът постоянно затъваше или се налагаше да разриват снега наоколо. На втория ден от 1991 в далечината отново се чу грохот на падащи лавини.

На четвърти януари достигнаха до мястото, където шосе № 6 се разклоняваше и отиваше към Голдън.

— Добре — каза Стю, когато спряха. — Във всеки случай вече няма опасност да се объркаме. Имахме дяволски късмет, че не пропуснахме разклона.

И наистина, останалата част от пътя се оказа лесна, с изключение преминаването на тунелите. За да намерят входа на даден тунел, понякога им се налагаше да си пробиват път през огромни снежни преспи.

Освен това вътре бе страшно, както биха му казали Лари и Траш. Тъмно беше като в рог, тъй като входът и изходът бяха затрупани със сняг. Стю имаше усещането, че е затворен в тъмен хладилник. Преминаването през тунелите ставаше много бавно и младият мъж се страхуваше, че може да се натъкнат на непреодолимо задръстване. Ако това се случеше, щеше да им се наложи да се върнат обратно на магистралата и щяха да се забавят поне със седмица, А да изоставят снегомобила и да тръгнат пеша не беше изход, а бавно самоубийство.

Боулдър бе толкова близо.

На седми януари; приблизително два часа, след като прокопаха път към поредния тунел, Том се повдигна от седалката и посочи:

— Какво е това там, Стю?

Стю бе прекомерно уморен и раздразнителен. Вече не сънуваше онези кошмари, но колкото и да е невероятно, това го плашеше повече от самите тях.

— Не ставай, докато пътуваме, Том! Колко пъти трябва да ти го повтарям? Ще залитнеш назад и ще си разбиеш главата…

— Така е, но там все пак има нещо. Прилича на мост. Трябваше ли да има река на пътя ни? Стю погледна и спря двигателя на снегомобила.

— Какво има? — разтревожено попита младежът.

— Надлез — промърмори Стю. — Аз… аз просто не мога да повярвам на очите си.

— Надлез? Надлез?

Стю се извърна и го хвана за рамото.

— Това е надлезът на Голдън, Том! Оттам започва шосе № 119! Пътят за Боулдър! До града остават не повече от трийсет километра! Може би дори още по-малко!

Най-после Том проумя. Устата му широко се отвори и забелязвайки изражението му, Стю се засмя и го потупа по гърба.

— Близо сме до дома!

— Да, да, даааа!

Сетне двамата се прегърнаха и заподскачаха. Накрая паднаха, вдигайки облаци сняг около себе си. Коджак ги наблюдаваше любопитно… но след няколко секунди и той се присъедини към веселието, като залая и започна да върти опашка.