Стивън Кинг - Сблъсък

— Добре съм — промълви Стю и с мъка успя да се изправи. След двайсет минути в мрака се разнесе младежки глас и те застинаха на мястото си.

— К-кой е там?

Коджак залая и настръхна. Том ахна. Въпреки воя на вятъра, Стю чу звук, от който кръвта му се смрази; беше от зареждане на пушка.

„Часови. Поставили са часови. Много забавно, да изминеш толкова път и накрая да получиш куршум в челото на две крачки от градския супермаркет. Наистина е забавно. Дори Рандъл Флаг би го оценил.“

— Стю Редман! — извика той в мрака. — Аз съм Стю Редман! — Преглътна и попита. — А вие кои сте?

„Това бе глупав въпрос. Сигурно не познаваш човека, който е на пост.“

Но гласът наистина му се стори познат.

— Стю? Стю Редман?

— С мен е Том Кълън… за Бога, не стреляйте!

— Това някаква шега ли е? — Гласът на човека прозвуча нерешително.

— Не се шегувам. Том, кажи нещо.

— Здравейте — послушно изрече Том. Настъпи мълчание. После часовият каза:

— В предишната квартира на Стю имаше картина. Какво бе изобразено на нея?

Стю трескаво се опит да си припомни, но все му се причуваше звука от зареждане на пушка, и това му пречеше да мисли. „Мили Боже, стоя тук посред снежната буря, опитвайки се да си припомня каква картина е висяла на стената в апартамента — на стария апартамент, бе казал гласът. Фран навярно се е преместила при Луси. Луси често се шегуваше по повод на картината, казваше, че Джон Уейн причаква индианците на място, откъдето изобщо не може да ги види…“

— Художникът е Фредерик Ремингтън! — извика той с все сила. — А картината се казваше „Бойната пътека“.

— Стю! — радостно извика човекът, изскочи иззад прикритието си и се втурна към новодошлите. — Не мога да повярвам на очите си…

Когато ги доближи, Стю видя, че това е Били Геринджър.

— Стю! Том! И Коджак е с вас! А къде са Глен Бейтман и Лари? Ами Ралф?

Стю поклати глава.

— Не знам. Слушай, Били, хайде да отидем някъде, където е топло. Премръзнали сме до кости.

— Разбира се, супермаркетът е отсреща. Ще повикам Норм Келог… Гари Дънбартон… Дик Елис… по дяволите, ще събудя целия град! Това е невероятно! Не мога да повярвам!

— Били…

Часовият спря и се обърна, а Стю се приближи към него, накуцвайки.

— Били, Франи трябваше да роди…

Младежът се вкамени, след миг прошепна:

— По дяволите, съвсем забравих.

— Роди ли?

— Джорд Ричардсън ще ти разкаже всичко. Или Дан Летроп. Той е новият лекар, пристигна четири седмици след като заминахте. По-рано е бил специалист по уши, нос и гърло, но се справя чудесно…

Стю разтърси Били, прекъсвайки несвързаните му брътвежи.

— Какво се е случило? — намеси се Том. — Нещо не е наред с Франи ли?

— Кажи ми, Били — замоли се Стю. — Моля те.

— С Франи всичко е наред — отвърна младежът. — Скоро ще се оправи.

— Някой ти го е казал?

— Не, видях я. С Тони Донахю отидохме при нея и й занесохме цветя от оранжерията. Тя е още в болницата, защото раждането е било как го наричаха… римско раждане?

— Цезарово сечение?

— Аха, точно това, защото бебето се раждало седалищно. Отидохме при нея три дни след раждането. Занесохме й рози. Искахме някак си да я разведрим, защото…

— Бебето мъртво ли е? — тихо попита Стю.

— Не — отвърна Били и колебливо добави: — Поне засега. Стю неочаквано изпита чувството, че е някъде далеч и чува смях… и вой на вълци…

— Бебето е болно от грип — довърши Били. — Супергрип. Всички ще умрем — така казват хората. Франи роди на четвърти. Момченце, три кила и двеста и отначало всичко беше наред. Всички в зоната пиха за негово здраве, а после на шести… бебето се разболя. Това е. — Гласът му прегракна. — Хвана тази гадна болест. Много съжалявам, Стю.

Стю го притегли към себе си.

— Отпърво мислехме, че ще оздравее, че може би това е обикновен грип… или бронхит… или възпаление на дихателните пътища… но докторите казаха, че при новородени почти никога няма подобни болести. Имали вроден имунитет. А Джордж и Дан… двамата много добре знаят какво представлява супергрипът…

— Така че едва ли са сгрешили — довърши Стю вместо него.

— Да — промърмори Били. — Правилно ме разбра.

— По дяволите — прошепна младият мъж. Обърна се и закуцука по шосето.

— Стю, къде отиваш?

— В болницата. Да видя жена си.

Франи лежеше будна. Нощната лампа хвърляше ярка светлина върху лявата част на снежнобелия чаршаф, с който бе завита. Беше оставила настрана книгата на Агата Кристи. Не спеше, но бе в едно от онези състояния, когато спомените се избистрят и по магически начин се превръщат в сънища. Трябваше да погребе баща си. Какво се бе случило след това нямаше значение, но трябваше да излезе от състоянието на шок и да свърши тази работа. Акт на любов. Когато привършеше, можеше да си отреже парче пай с ягоди и ревен. Щеше да е голямо, сочно и много, много горчиво.