Стивън Кинг - Сблъсък

Тази нощ прекараха в Голдън. Рано сутринта на следващия ден излязоха на шосе № 119 по посока на Боулдър. Предишната нощ и двамата почти не мигнаха. Никога през живота си Стю не бе изпитвал такова нетърпение… примесено с безпокойство за Франи и бебето й.

Към обяд моторът на снегомобила започна да се дави. Стю спря и извади от багажника резервната туба с бензин. Оказа се празна.

— О, Боже! — възкликна той, усещайки лекотата й.

— Какво има, Стю?

— Лоша работа! Знаех, че тази проклета туба е празна и забравих да я напълня. Вероятно от вълнение. Е, кажи, не съм ли глупак!

— Свършили сме бензина?

Стю хвърли празната туба.

— Да. Как е възможно да съм такъв идиот!

— Сигурно си мислил за Франи? Сега какво ще правим Стю?

— Ще вървим пеша или поне ще се опитаме. Ще вземем само спалните чували и консервите. Съжалявам, Том. Грешката е моя.

— Няма нищо.

През този ден не стигнаха до Боулдър. Наложи им се да спрат привечер, изтощени от газенето из дълбокия сняг, който изглеждаше толкова пухкав, а затрудняваше безкрайно движението им. Изядоха вечерята си студена, тъй като нямаха сили да накладат огън. Том се мушна в спалния си чувал и моментално заспа, без дори да каже лека нощ. Стю бе уморен и кракът го болеше. „Бъди благодарен, че не го загуби“ — каза си той.

Но следващата нощ със сигурност щяха да бъдат в Боулдър и да спят в леглата си.

Докато пропълзяваше в спалния чувал, му хрумна тревожна мисъл. Ами ако пристигнат в Боулдър и там няма никой? Празни къщи, празни магазини, сгради с покриви, продънени от тежестта на снега, улици, затрупани с преспи. Всички са изчезнали, като хората от сънищата му. Защото на света са останали Стюарт Редман и Том Кълън.

Бе налудничава мисъл, но не можеше да се отърси от нея. Изпълзя от спалния чувал и отново се загледа на север, надявайки се да забележи бледа светлина на хоризонта — сигурен признак, че градът не е напуснат от жителите си. Опита се да си припомни колко души, според Глен, щеше да наброява населението на Свободната зона преди настъпването на зимата. Май че бе споменал цифрата осем хиляди. В такъв случай, дори да имаше електричество, едва ли би забелязал от подобно разстояние отблясък на хоризонта. Може би…

„Може би ще е по-добре да поспиш и да забравиш тези глупости. Утре всичко ще се изясни.“

Легна си и след няколко минути умората си каза думата. Той заспа и сънува, че е в Боулдър и че е лято. Тревата бе пожълтяла и изсъхнала поради липсата на вода. Мъртвешката тишина бе нарушавана единствено от потропването на отворена врата, блъскана от ветреца. Всички бяха напуснали града. Дори Том го нямаше.

„Франи!“ — извика той, но му отговори само вятърът и звукът от блъскащата се врата.

Към два часа следобед на другия бяха успели да извървят едва няколко километра. Стю започваше да си мисли, че им предстои още един ден път. Той самият забавяше придвижването им. Болката в крака му ставаше все по-силна с всяка измината стъпка. Помисли си, че скоро няма да може изобщо да ходи. Измъчваше го и мисълта, че за добро или за зло, Фран е родила, без да дочака пристигането му.

Час, след като обядваха със студени консерви, потънал в размишления, той връхлетя върху спрелия Том.

— Какво има? — попита го и заразтрива болния си крак.

— Пътят — промълви Том и Стю, куцукайки, застана до него. Замълча удивено и след миг възкликна:

— Боже мой!

Стояха на висок заснежен склон, който се спускаше стръмно надолу към асфалтиран път. Вдясно имаше табела с надпис:

„БОУЛДЪР“

Стю избухна в смях. Седна в снега и продължи гръмогласно да се смее, без да обръща внимание на озадачения поглед на Том. Накрая успя да каже:

— Разчистили са пътищата от снега. Разбираш ли? Пристигнахме, Том! Пристигнахме! Коджак! Ела тук! — Изтърси всички бисквити от плика и кучето ги изяде, докато Стю пушеше, а Том се взираше в асфалтираното шосе, виещо се из заснежените поля като видение на лунатик.

— Отново сме в Боулдър — промърмори младежът. — Прибрахме се у дома.

Стю го потупа по рамото и хвърли цигарата си.

— Да вървим, Томи.

Към четири отново заваля сняг, а след два часа падна мрак. Стю куцаше силно. Том го попита дали иска да починат, но младият мъж само поклати глава.

В осем вечерта снегът се превърна в плътна пелена.

Няколко пъти се отклониха от шосето и се блъскаха във високите преспи, затрупали банкета. Обувките им се хлъзгаха Том падна на два пъти, след което Стю се строполи върху счупения си крак. Стисна зъби, за да не завие от болка. Том се втурна да му помогне.