Стивън Кинг: Сблъсък

Той кимна и не кака нищо повече. Запали лулата си, като пое дълбоко дима. Питър се обърна, за да се увери, че все още са там.

— Здрасти, бебчо — рече Стю и му махна.

Детето падна. Изправи се отново на ръце и колене и залази в голям кръг. В края на черния път, преминаващ през царевицата, се виждаше малка каравана с лебедка пред нея. Гледаха да са далеч от главните пътища, но лебедката все пак им трябваше от време на време.

— Самотен ли си? — попита Фран.

— Не. Поне засега.

— Страх ли те е за детето?

Тя потупа корема си, който все още бе плосък.

— Не.

— Питър сигурно ще ревнува.

— Бързо ще му мине.

— А Луси роди близнаци — усмихна се той, като гледаше към небето. — Можеш ли да си представиш?

— Видях ги. Нали знаеш приказката: „Когато видя, тогава ще повярвам“, та и аз изпитвах същите чувства. Кога смяташ, че ще стигнем в Мейн?

Той сви рамене.

— Някъде в края на юли. Ще имаме много време да се подготвим за зимата. Притесняваш ли се?

— Не — излъга го тя. Изправи се. — Виж го само, толкова се е изцапал.

— Нали ти казах.

Той я наблюдаваше когато слезе по стълбите на верандата и отиде да прибере бебето. Седеше на същото място, където майка Абигейл бе седяла преди време, и мислеше за бъдещето. Струваше му се, че всичко ще бъде наред. По някое време щеше да се наложи да се върнат в Боулдър, за да могат децата им да се запознаят с други хлапета на тяхната възраст. За да си намерят съпруги или съпрузи и на свой ред да имат деца. Или може би Боулдър щеше да дойде при тях. Имаше хора, които подробно ги бяха разпитвали за плановете им, едва ли не като на кръстосан разпит… но в очите им не се четеше гняв или презрение, а по-скоро нетърпение. Стю и Фран не бяха единствените, на които им се искаше да променят местожителството си. Гари Дамбертън, бивш продавач на очила, често говореше за Минесота. А Марк Зелман беше избрал за тема на разговорите си не друго място, ами Хавай. Възнамеряваше да се научи да управлява самолет и да отлети за там.

— Марк, ще се пребиеш! — с негодувание възкликна Фран. Марк се бе усмихнал срамежливо и бе отвърнал:

— И ти се грижи за себе си Франи.

А Стан Ноготни бе започнал да обмисля пътуване на юг, може би да спре в Акапулко за няколко години, а сетне да продължи за Перу.

— Знаеш ли какво ще ти кажа, Стю? — бе казал той. — Всичките тези хора ме изнервят. Вече се чувствам щастлив, ако от дузина лица разпозная едно. Хората започнаха да заключват къщите си през нощта… не ме гледай така, това е факт! Като ме слушаш, би ли повярвал, че съм живял шестнайсет години в Маями и си заключвах вратата всяка вечер? По дяволите! Това бе един от навиците, с които бях доволен да се разделя. Както и да е, тук стана много населено. Мисля си за Акапулко. Само ако можех да убедя Джени…

„Никак няма да е лошо — помисли си Стю, като наблюдаваше как Фран изпомпва вода, — ако Свободната зона се разпадне.“ Глен Бейтман щеше да се съгласи с него, беше абсолютно сигурен. Свободната зона бе изпълнила предназначението си. По-добре да се разформира, преди…

Преди какво?

На последното заседание на комитета преди двамата с Франи да заминат, Хю Петрела бе поискал разрешение да въоръжи подчинените си. Това бе дало повод за приказки в Боулдър през последните няколко седмици преди заминаването им — всеки бе заел позиция. В началото на юни пиян бе пребил един от подчинените на Петрела и го бе изхвърлил през прозореца на бара на Пърл Стрийт. На пострадалия се наложи да направят трийсет шева и да му прелеят кръв. Петрела твърдеше, че това никога нямаше да се случи, ако пазителят на реда бе въоръжен. И така, спорът се развихри. Имаше много хора (и Стю между тях, въпреки че пазеше мнението си за себе си), които смятаха, че ако полицаят бе въоръжен, инцидентът можеше да завърши със смъртта на пияницата вместо с ранен полицай.

„Какво би станало, ако им се даде оръжие? — беше се запитал той. — Каква бе логическата развръзка?“ Стори му се, че в отговор на този му въпрос прозвуча суховатият ерудиран глас на Глен Бейтман. „Дайте им смъртоносни оръжия и патрулиращи коли. И когато откриете друга Свободна зона в Чили или Канада, ще направите Хю Петрела министър на отбраната, за всеки случай, и може би ще започнете да изпращате разузнавателни отряди, защото в края на краищата…“

Оръжията са навсякъде около нас и само чакат да бъдат взети в ръка.

— Хайде да го сложим да спи — каза Фран, като се качваше по стълбите.

— Добре.

— Защо си се вкиснал, а?