Стивън Кинг: Сблъсък

Човекът, който в отсъствието на Стю бе изпълнявал ролята на съдебен изпълнител, Хю Петрела, не му бе много по сърце. Самият факт, че Петрела бе провел кампания по избирането си за длъжността, караше Стю да изпитва недоверие към него. Той бе суров пуританин с груби черти на лицето. Разполагаше със седемнайсет подчинени и настояваше за още на всяко заседание на комитета на Свободната зона — ако Глен бе тук, помисли си Стю, сигурно би казал, че безкрайната борба между закона и свободата на индивидите е започнала отново. Петрела не беше лош човек, но имаше тежък характер и Стю предполагаше, че с вярата си в закона, който според него, има отговор за всичко, би могъл да бъде много по-добър съдебен изпълнител, отколкото самият той.

— Зная, че са ти предложили място в комитета — колебливо започна Фран.

— Имам чувството, че това е нещо като почетно звание, не е ли така?

Франи явно изпита облекчение.

— Е…

— Имам чувството, че ще се зарадват, ако им откажа. Аз ще съм единственият преизбран член от стария комитет. А и ние бяхме кризисен комитет. Сега тази криза не съществува. Ами какво ще стане с Питър, Франи?

— Смятам, че е достатъчно голям, за да пътува през юни — отвърна тя. — Бих искала да изчакам, докато Луси роди.

След раждането на Питър на четвърти януари, в зоната се родиха още осемнайсет бебета. Четири от тях починаха; останалите бяха добре. Много скоро щяха да започнат да се раждат деца от родители, които имаха имунитет срещу супергрипа, и бе твърде вероятно бебето на Люси да се окаже първото от тях. Терминът й бе на четиринайсети юни.

— Как смяташ, първи юли подходящ ли е за заминаване? — Лицето на Франи засия.

— Ти си съгласен! Наистина ли го искаш?

— Разбира се.

— Не го казваш само за да ме зарадваш?

— Не. И други хора ще заминават по това време. Не много, поне засега. Не всички, но някои.

Тя го прегърна и притисна към себе си.

— Може би това ще е просто ваканция — каза тя. — Възможно е там и да ни хареса. — Тя го изгледа плахо. — И може би ще решим да останем.

— Вероятно — кимна той, но вътрешно се съмняваше, че някой от тях двамата ще иска да живее с години на едно и също място.

Погледна към Луси и Питър. Луси седеше на одеялото и подхвърляше Питър във въздуха. Той се смееше и се мъчеше да хване носа й.

— Мислила ли си, че може да се разболее? И ти също. Какво ще стане, ако забременееш отново?

Тя се усмихна.

— Нали има книги. Двамата с теб бихме могли да ги прочетем. Не можем непрекъснато да живеем в страх, нали?

— Не, разбира се, че не.

— Книги и добри лекарства. Можем да ги използваме и докато запасите ни се свършат… можем да се научим да ги приготвяме сами. Когато някой е болен или умира… — Тя погледна към поляната, където последните деца вече отиваха към пикника, потни и с разрошени коси. — Тук ще се случи същото. Помниш ли Рич Мофат? — Той кимна. — И Шърли Хамет?

— Да. — Шърли бе починала от удар през февруари. Франи хвана ръцете му. Очите й блестяха решително. — Смятам да поемем риска и да живеем така, както ни се иска.

— Добре. Идеята ми харесва.

— Обичам те, Източен Тексас.

— Чувствата ни са взаимни, мадам. — Питър отново заплака.

— Да проверим какво се е случило с императора — каза тя и се изправи.

— Опита се да лази и си удари носа — обясни Луси, като подаваше детето на Фран. — Горкото.

— Горкото — съгласи се Фран и го намести на рамото си. Петър се сгуши до врата й, погледна Стю и се усмихна. Стю също се засмя.

— Немирник — каза той и детето се усмихна.

Луси премести поглед от Фран към Стю, и отново към Франи.

— Заминавате, нали? Уговори ли го?

— Да — отвърна Стю. — Но няма да заминем, преди да разберем какво има в корема ти.

— Радвам се — рече Луси. Някъде надалеч заби камбана.

— Обяд е — заяви Луси и се изправи. После потупа издутия си корем. — Чуваш ли това, бебчо? Отиваме да ядем. Оу, не ритай, тръгвам.

Стю и Фран също скочиха.

— Ето, вземи детето — каза Фран.

Питьр бе заспал. Тримата тръгнаха към платото Сънрайз.

Слънцето залязваше, двамата седяха на верандата и наблюдаваха как Питър пъргаво лази по прашния двор. Стю се беше наместил в камъшитен, продънен от дългогодишна употреба стол. Отляво до него бе седнала Фран в люлеещ се стол. В двора висеше люлка от стара автомобилна гума.

— Тя е живяла дълго тук, нали? — тихо попита Фран.

— Да — съгласи се Стю и посочи Питър. — Целият се е изцапал.

— Има вода. Имала е ръчна помпа. Всички удобства са налице, Стюарт.