Стивън Кинг - Сблъсък

Време беше да напусне Лас Вегас.

Време бе да се върне при приятелите си.

Този апартамент не приличаше на дома му в Боулдър. Беше мебелиран, но му липсваше допълнителна украса. Том не си бе направил труда да залепи някакъв плакат или да намери препарирана птица, която да провеси на тел от тавана. Знаеше, че е тук временно, а сега беше настъпил моментът да напусне града. Това го радваше. Ненавиждаше Лас Вегас. Непрекъснато му се струваше, че отнякъде вони на гнилоч. Общо взето, хората тук бяха симпатични и дори се го привързал към някои от тях — например Ейнджи и малкия Дини. Никой не му се подиграваше, задето е умствено изостанал. Дадоха му работа, държаха се дружелюбно с него и по време на обедната почивка правеха обща трапеза. Бяха свестни хора, не по-различни от жителите на Боулдър, но…

Но от тях се излъчваше неприятна миризма. Като че всички бяха нащрек и очакваха нещо да се случи. Понякога разговорите секваха и се възцаряваше неловка тишина, а очите на хората се замъгляваха, сякаш ги измъчваха тревожни сънища. Безпрекословно изпълняваха заповедите, без да ги е грижа дали са разумни и какво целят. Струваше му се, че всички носят маски на щастливи хора, под които се крият лица на чудовища. Веднъж беше гледал филм за такова чудовище, което наричаха върколак.

Призрачната луна се издигна високо над пустинята и заплува по небето.

Веднъж беше зърнал Дейна от Свободната зона, но повече не я видя. Какво ли се е случило с нея? Дали и тя е била изпратена да шпионира? Върнала ли се е в Боулдър? Нямаше отговор на този въпрос, но се страхуваше. Поставил бе малката си раница на стола срещу масичката, където стоеше безполезен цветен телевизор. Раницата беше пълна с пакети вакуумирана шунка и шоколадчета. Том я надяна на гърба си. Беше запомни съвета да се придвижва нощем, а денем да спи.

Излезе на паркинга пред сградата, без дори да хвърли поглед назад. Под ярката лунна светлина сянката му се очертаваше върху пропуканата бетонна настилка на паркинга, където някога жадни за бързо забогатяване комарджии от всички щати спираха автомобилите си.

Той вдигна поглед към луната, подобна на блестяща медна монета и прошепна:

— Да, Бога ми. Том Кълън знае какво означаваш. Велосипедът му бе облегнат на стената на сградата. Младежът намести раницата си, метна се на колелото и го подкара към междущатската магистрала. Към единайсет часа вече бе излязъл от Лас Вегас и се отправи на изток. Никой не го видя. Никой не вдигна тревога.

Разумът му „изключи“, както се случваше винаги, когато Том бе свършил най-неотложните си задачи. Младежът машинално въртеше педалите, усещайки единствено прохладния нощен ветрец върху изпотеното си лице. От време на време му се налагаше да заобикаля пясъчни дюни, изпълзели от пустинята и препречили шосето като ръцете на скелет, а след като доста се отдалечи от града, често се натъкваше и на задръствания, причинени от спрели коли и камиони. „Виж какво са сътворили рабите твои и ще изпаднеш в отчаяние“ — иронично би отбелязал Глен Бейтман.

В два сутринта Том спря, подкрепи се с шоколад и бисквити, сетне продължи пътя си. Луната залезе, а всяко завъртане на колелата на велосипеда го отдалечаваше все повече от Лас Вегас. Това го караше да се чувства по-уверен.

Ала призори ненадейно го обзе вледеняващ страх. Чувството беше още по-ужасяващо, тъй като бе неочаквано и безпочвено. Том би надал писък, ако внезапно гласните му струни не се бяха сковали. Краката му престанаха да въртят педалите и велосипедът продължи да се движи по инерция по шосето, осветявано единствено от мъждукащите звезди и заобиколено от наподобяващия чернобял негатив пустинен пейзаж,

Той беше наблизо.

Човекът без лице, демонът, който искаше да завладее света.

Флаг.

Във Вегас го наричаха Големия човек, но Том тайно му викаше „Ухиления“, защото усмихнеше ли се някому, кръвта сякаш се изцеждаше от тялото на човека и той се превръщаше във вледенен труп. Когато Ухиления погледнеше котка, тя започваше да повръща сплъстени косми. Минеше ли покрай новострояща се сграда, работниците удряха с тежките чукове пръстите си, поставяха керемидите наопаки, или като сомнамбули пристъпваха към ръба на скелето и…

„… и, о, Боже, той е буден!“

От гърлото на Том се изтръгна стон. Внезапно усети, че някой го наблюдава; стори му се, че вижда как в утринния полумрак се отваря едно Око, ужасяващо червено Око, все още помътняло от съня. То се завъртя в полумрака. Търсеше нещо. Търсеше него. Знаеше, че Том Кълън е някъде наоколо.