Стивън Кинг - Сблъсък

Сега в предсмъртния си час усети, че донякъде е възвърнал здравия си разум и дори достойнството си. Не искаше да омаловажава този факт с лъжливи оправдания, които умният читател мигом би осъзнал и презрял.

— Можех да бъда човек, достоен за уважение и в Боулдър — прошепна той и простичката истина вероятно би го накарала да се просълзи, ако не беше толкова уморен. Втренчи се в разкривените букви, сетне прехвърли поглед върху пистолета. Внезапно му се прииска всичко да свърши и се опита да реши как най-лесно и достойно да сложи край на живота си. Повече от всякога му се стори необходимо да запише мислите си, за да бъдат прочетени, когато открият трупа му след една или две години.

Сграбчи писалката. Замисли се. И написа: „Моля за извинение за злините, които сторих, но не отричам, че действах в пълно съзнание и по собствена воля. Домашните в училище винаги подписвах с трите си имена — Харолд Емери Лодър. Също и ръкописите ми, които не бих нарекъл блестящи литературни творби. Веднъж написах трите си имена с огромни букви върху покрива на един хамбар. Ала сега искам да се подпиша с прякора, прикачен ми от хората в Боулдър. Тогава го ненавиждах, но сега го приемам. Знам, че умирам, но напълно съм запазил разсъдъка си.“

А отдолу написа: „Ястреба.“

Прибра тетрадката в чантата, окачена на седлото, постави капачката на писалката и я прибра в джоба си. Пъхна дулото на пистолета в устата си и вдигна поглед към синьото небе Спомни си една игра, с която се забавляваха като деца, игра, по време на която приятелите му се подиграваха, тъй като никога не се осмеляваше да последва примера им. Край черния път имаше дълбока яма и всички момчета скачаха от ръба й, политаха надолу, след което се приземяваха.в пясъка претъркулваха се няколко пъти и отново се изкачваха горе, за да повторят скока.

Всички момчета, с изключение на Харолд. Той заставаше на ръба и започваше да брои до три като приятелите си, ала вълшебните думи не му помагаха. Краката му бяха като приковани за земята и той не смееше да скочи. Понякога момчетата го преследваха чак до дома му и крещяха подире му, че е педераст.

Помисли си: „Ако се бях осмелил да скоча веднъж… само веднъж… може би нямаше да съм тук. Е, последният път се брои за всички останали.“

Преброи до три.

Дръпна спусъка.

Пистолетът изгърмя.

Харолд скочи.

Долината на емигрантите се намираше северно от Лас Вегас. В нощта проблясваха пламъците на лагерен огън.

Намръщеният Рандал Флаг седеше край него и печеше малък заек. Въртеше саморъчно направения шиш и наблюдаваше как месото цвърчи и пръска мазнина. Лекият ветрец понесе аромата на печено и вълците се появиха откъм пустинята.

Застанаха на почетно разстояние от огъня, вдигнаха муцуни и започнаха да вият срещу пълната луна, подлудявани от миризмата на месото. От време на време той поглеждаше към тях и тогава животните се вкопчваха в свирепа хватка, ръмжаха, хапеха се и риеха пръстта със задните си крака, докато не успееха да прогонят най-слабия. После отново надаваха вой, вдигнали муцуни към разплутата червеникава луна.

Ала сега присъствието им дразнеше Рандал Флаг.

Той носеше обичайните си закърпени джинси, островръхите каубойски ботуши с износени токове и якето със значки на двата ревера, на едната от които бе изобразено лице, ухилено до уши, а на другата — свиня с полицейска фуражка, под която се мъдреше надпис: „Обичате ли свинско?“. Нощният вятър повдигаше яката му. Не му харесваше начина, по който се развиваха събитията.

Чувстваше, че вятърът носи зловещи предзнаменования, сякаш прилепи пляскаха с крила в мрака на заключен хамбар.

Старицата бе мъртва и отначало се бе зарадвал от този факт. Независимо от всичко, Флаг тайно се страхуваше от нея. Сега бе мъртва, а той бе доверил на Дейна Юргенс, че до последния й миг е била в кома… но вече не бе напълно сигурен в това.

Дали е проговорила преди да умре? И какво може да е казала?

Какво ли бяха намислили противниците му?Рандал Флаг притежаваше нещо като „трето око“. Подобно на способността му да левитира, той го приемаше и използваше, без да го разбира или да се замисля върху него. Почти винаги можеше да го изпрати надалеч и чрез него да види каквото пожелае. Ала понякога окото мистериозно ослепяваше. Флаг бе надникнал в стаята, където старицата умираше, беше разгледал хората, събрани около смъртното й ложе и бе разбрал, че все още не са се окопитили напълно от малката „изненада“ поднесена им от Харолд и Надин… после изведнъж образът избледня и той отново лежеше в спалния си чувал и се взираше в тъмното небе, където се виждаше единствено Касиопея, седнала в звездния си люлеещ се стол. Някакъв вътрешен глас му прошепна: „Тя е мъртва. Приятелите й напразно очакваха да проговори.“