Стивън Кинг - Сблъсък

Опита се да заглуши гласа, съсредоточавайки вниманието си върху други неща, ала той едва доловимо, но упорито й нашепваше: „Флаг не подозираше, че Харолд ще се опита да те убие, следователно не знае още много други подробности. Мислиш ли, че следващия път ще се отървеш толкова лесно?“

Ала тя знаеше, че е прекалено късно, че е загубила дни, седмици, дори месеци. Защо вътрешният й глас не я бе предупредил по-рано, когато все още можеше да предприеме нещо?

Сякаш съгласил се с нея, гласът най-сетне напълно замлъкна и Надин се почувства изоставена. Управляваше Веспата машинално, приковала поглед към пътя пред себе си. Пътят, който водеше към Лас Вегас. Пътят, който водеше към годеника й.

Веспата „умря“ този следобед. Разнесе се дрънчене и моторът се задави, от него се понесе миризма на изгоряла гума. Скоростта падна и сега мотопедът едва пълзеше по шосето. Надин го отклони в отбивката и няколко пъти натисна стартера, макар да знаеше, че е безнадеждно. Беше го убила. Беше убила много неща по пътя към годеника си. Беше отговорна за смъртта на целия комитет на Свободната зона и на всички присъстващи на последното събрание. И на Харолд.

И на нероденото бебе на Фран Голдсмит. При мисълта за това й се повдигна. Олюлявайки се, пристъпи до предпазното перило и повърна. Главата й се въртеше цялото й тяло гореше, имаше чувството, че е тежко болна… единственото живо същество сред кошмарната напечена от слънцето пустиня. Беше горещо… толкова горещо! Обърна се и изтри устата си с опакото на дланта си. Веспата лежеше на една страна като мъртво животно. Надин впери поглед в нея, сетне закрачи по шосето. Вече бе отминала Драй Лейк, което означаваше, че тази нощ ще спи на открито, ако някой не дойде да я вземе. Ако има късмет, на следващия ден ще се добере до Лас Вегас. Внезапно изпита увереност, че тайнственият човек ще я остави да върви пеш. Тя ще стигне до Лас Вегас гладна, жадна, изгаряща от лъчите на пустинното слънце, пречистена от предишния си живот. Жената, която преподаваше в частното училище в Нова Англия, ще бъда напълно изчезнала, ще бъда мъртва като Наполеон.

Знаеше, че няма късмет и че вътрешният глас, който я терзае толкова много, ще бъде последния спомен от старата Надин, която ще изчезне. Но накрая и той щеше да заглъхне завинаги.

Надин вървеше по шосето, а денят бавно преваляше. От челото й капеше пот. Пред нея, там, където платното на магистралата се сливаше с небето с цвят на избелял док, трептеше мараня, подобна на живак. Тя разкопча тънката си блуза и я свали, оставайки по памучен сутиен. Хрумна й , че ще изгори от слънцето. И какво от това?

Честно казано, скъпа, хич не ми пука.

Привечер кожата й беше почервеняла като рак и бе станала тъмно морава на раменете. Вечерният хлад я обгърна неочаквано, накара я да потръпне и й напомни, че е изоставила спалния си чувал заедно с Веспата.

Огледа се несигурно и забеляза много коли край шосето, някои затрупани до броните от наветия пясък. Повдигна й се при мисълта да се подслони в една от тези гробници. За миг й хрумна, че бълнува. Не, че това имаше особено значение. Реши, че е за предпочитане да върви цяла нощ, отколкото да преспи в някоя кола. Ах, защо не бе отново в Средния Запад…

Щеше да се подслони в някой хамбар, да си легне в купа сено или сред поле от детелина. Някъде, където бе чисто и меко. Ала сега, докъдето й стигаше погледа, виждаше шосе и пясъка на нажежената пустиня.

Отметна дългата коса от лицето си и замаяно си помисли: „Иска ми се да съм мъртва.“

Слънцето се скри зад хоризонта, ала денят все още не отстъпваше на нощния мрак. Задуха леден вятър, сякаш носещ полъха на смъртта. Надин се огледа, внезапно изтръпнала от страх.

Беше прекалено студено.

Хълмовете се бяха превърнали в черни могили. Пясъчните дюни напомняха зловещи колоси. Дори кактусите приличаха на костеливи пръсти на мъртъвци, заровени в плитки гробове които се мъчат да изровят пясъка и да излязат на повърхността!

Небето бе като астрономическа карта.

Внезапно Надин си припомни стих от песен на Дилан който бе някак си безутешен: „Преследван като крокодил… загубил честта си сред царевичната нива…“

Веднага след това в съзнанието й прозвуча друга песен, този път на „Игълс“, която я накара да изтръпне от страх: „Тази нощ искам да сме с теб сред пустинята., където ще ни заобикалят милион звезди…“

Ненадейно разбра, че годеникът й е тук.

Знаеше го още преди той да проговори.

— Надин? — Тихият му глас прозвуча от дълбините на сгъстяващия се мрак. Бе безкрайно нежен и младата жена усети как се вцепенява от ужас, но същевременно изпита странно облекчение, сякаш след дълго странстване се завръщаше в родния си дом.