Стивън Кинг - Сблъсък

— Надин, Надин… колко обичам да обичам Надин.

Тя се обърна и не се изненада, щом го видя — винаги бе знаела, че ще се срещнат неочаквано за нея. Годеникът й седеше със скръстени крака върху предния капак на някакъв стар шевролет седан (Надин не беше сигурна, че колата е била тук преди малко), подпрял длани на коленете си. Гледаше я и нежно се усмихваше. Ала в очите му нямаше нито следа от нежност. Бяха очи на човек, неспособен на подобни чувства. В тях блестяха злоради пламъчета, подскачащи като краката на току-що обесен човек.

— Здравей — промълви Надин. — Вече съм тук.

— Да. Най-сетне. Както ми бе обещано. — Той се усмихна още по-широко и протегна ръце към нея. Тя ги взе в своите и в този миг усети изпепеляващата горещина, която се излъчваше от него като от разпалена тухлена печка. Гладките му, младежки ръце докоснаха нейните… сетне пръстите му обгърнаха китките й като белезници.

— О, Надин — прошепна той и се наведе да я целуне.

Младата жена извърна глава, вперила поглед в студените звезди, и вместо по устата, Флаг я целуна по шията. Ала годеникът очевидно не беше заблуден от „маневрата“ й, тъй като Надин усети как устните му се разтягат в усмивка.

Помисли си: „Той ме отвращава!“

Но отвращението не можеше да се сравнява с друго, още по-ужасяващо чувство, обзело я при докосването до Флаг — дълго сдържана похот, постепенно разгаряща се страст, подобна на младежка пъпка, готова всеки миг да се пукне и от нея я да потече гной. Ръцете му, които обхванаха раменете й, бяха много по-горещи от, изгорялата й от слънцето кожа.

Надин се притисна към него и внезапно усети как панталоните й се впиват между краката й; поиска й се да потърка издатината, веднъж завинаги да се отърве от похотта. Обърна се към Флаг и прошепна:

— Ще ми отговориш ли на един въпрос?

— Питай каквото пожелаеш.

— Преди малко каза „Както ми бе обещано“. Кой ме е обещал? Защо точно мен? И как да те наричам? Дори не знам името ти. Присъстваш в живота ми почти откакто се помня, но не зная името ти.

— Наричай ме Ричард. Така се казвам.

— Нима? — недоверчиво попита младата жена и той се изкиска, все още притиснал устни до шията й, което накара Надин да настръхне от отвращение и страх. — И кой ме е обещал?

— Вече съм забравил. Хайде, ела.

Смъкна се от капака на колата, без да изпуска ръцете й, а Надин изпита непреодолимо желание да се изтръгне от прегръдката му и да побегне… но каква полза от това? Той моментално щеше да я настигне и да я изнасили.

— Луната… — промълви Флаг. — Луната е пълна. Аз също. — Сложи дланта й върху чатала си и Надин усети нещо ужасяващо, пулсиращо като сърцето на живо същество под студения метален цип.

— Не — прошепна тя и се опита да издърпа ръката си, мислейки колко различна е действителността от онази лунна нощ, която неизменно се явяваше в сънищата й.

Флаг притисна още по-силно дланта й към себе си и каза:

— Ела с мен в пустинята и стани моя жена.

— Не!

— Прекалено късно е да се откажеш, скъпа.

Тя го погледна. Спалният му чувал беше разстлан край изгаснал лагерен огън; овъглените дървета напомняха черни кости под сребристата светлина на луната.

Положи я на земята и прошепна:

— Сега… сега. — Разкопча колана си, панталоните, свали ципа.

Надин видя какво я очаква и изпищя.

Това накара зловещия човек да се усмихне широко и победоносно, зъбите му проблеснаха в мрака. Подпухналата, белезникава луна ги наблюдаваше с безразличие.

Надин пищеше неистово и се опитваше да изпълзи встрани, а когато Флаг я сграбчи, стисна здраво бедрата си… след миг той пъхна ръката си между тях и те се разтвориха без всякаква съпротива. Младата жена си помисли: „Ще гледам към небето… Ще гледам луната… няма да почувствам нищо и скоро всичко ще свърши… ще свърши… няма да почувствам нищо…“

Ала когато мъртвешката му студенина проникна в нея, от гърлото й се изтръгна вой и тя се опита да се съпротивлява, но напразно. Безмилостният му инструмент разкъса тънката преграда, студена кръв обля бедрата й, след миг той я облада с такава сила, че сякаш достигна до утробата й. Луната заслепи Надин с хладните си, сребристи лъчи, годеникът й се изпразни и семето му я изгори, все едно бе разтопено желязо, разтопен месинг, и когато настъпи моментът на неговото облекчение, тя изкрещя от неописуемо удоволствие и от ужас, преминавайки през портите от ковано желязо и от месинг в пустинната страна на умопомрачението, преследвана, не, понесена като листо от гръмогласния му смях, наблюдавайки как лицето му се разтапя в мрака и се превръща в страховитата физиономия на демон с блестящи жълти лампи вместо очи, прозорци към неподозирана преизподня — и все пак очи, в който играят шеговити пламъчета, които са наблюдавали безброй престъпления, извършвани нощем в тъмните улици на хиляди градове; постепенно те загубиха блясъка си и потъмняха. Той се изпразни отново… и отново… и отново. Сякаш никога нямаше да се изчерпа. Беше студен като мъртвец. И стар. По-стар от човечеството, по-стар от планетата Земя. Продължаваше да изпомпва семето си в утробата на Надин и се смееше гръмогласно. Земя. Светлина. Изпразване — веднъж, втори път. Последният вик, изтръгнал се от гърдите на Надин, бе отнесен от пустинния вятър в най-по-тайните кътчета на нощта, там, където хиляди оръжия очакваха новия си собственик. Тя с последни сили се втренчи в ужасяващата глава на демона, с изплезен, раздвоен език. Усети дъха му, подобен на полъха на смъртта. Вече бе в страната на лудостта. Железните порти бяха разтворени.