Стивън Кинг - Сблъсък

С течение на годините престана да използва препинателни знаци и нов ред — похват, който бе смаял Франи, когато надзърна в дневника му. Това бе къртовска, неблагодарна работа, от която му се схващаше ръката, но той я вършеше с любов. Печаташе с удоволствие на пишещата машина, но най-съкровените си мисли записваше на ръка.

Ето че и сега за последен път в живота си щеше да стори същото — да излее душата си върху белия лист.

Вдигна поглед и съзря лешоядите, кръжащи в небето; те му напомниха сцена от филм на Рандолф Скот или епизод от книга на Макс Бранд. Представи си откъс от роман, който гласеше: „Харолд съзря как лешоядите кръжат в небето, очаквайки смъртта му. За миг впери очи в тях, сетне отново се приведе над дневника си.“

Той отново се приведе над дневника си. Към края буквите станаха разкривени, тъй като ръката му неудържимо трепереше. Сърцето му се сви, защото буквите му напомниха детството, когато седеше в обляната от слънце кухня, с чаша студена кола до себе си, приведен над книгите за Том Суифт.

Помисли си (и написа), че едва сега родителите му можеха да се гордеят с него. Беше отслабнал и макар че на практика все още беше девствен, имаше неоспорими доказателства, че не е хомосексуалист. От пресъхналото му гърло се изтръгна дрезгав вик:

— Върхът съм, мамо.

Беше стигнал до средата на страницата. Прочете написаното, сетне погледна към грозно извития си, счупен крак. „Счупен“ бе меко казано — костите му бяха станали на сол. От пет дни седеше под тази скала. Храната му бе свършила. Два пъти валя проливен дъжд, който го спаси да не умре от жажда. Кракът му се разлагаше. Миришеше отвратително и се бе подул като наденица, изпълвайки крачола на панталоните.

Надин отдавна го беше изоставила.

Харолд взе пистолета, който лежеше до него и за сетен път през този ден провери дали е зареден. Беше успял да го запази сух по време на проливните дъждове. В пълнителя бяха останали три патрона. Другите два бе изстрелял по Надин, когато тя му заяви, че го изоставя.

Нещастието се случи, докато мотоциклетът, с който пътуваха двамата с нея, взимаше един остър завой. Намираха се на планински път, на стотина километра от границата с Юта. Точно на завоя на платното бе разлят нефт и през последните няколко дни този факт не излизаше от ума на Харолд. Локвата от нефт бе някак си не на място. От какво ли можеше да бъде, след като месеци наред по шосето не се бяха движили никакви автомобили? През това време би трябвало да е изсъхнала. Хрумна му, че червеното око на дяволския човек ги е наблюдавало, изчаквайки подходящия момент да извади Харолд от играта. Онзи беше позволил на младежа да преведе Надин през планината, сетне го бе захвърлил, тъй като „бе изпълнил мисията си“.

Мотоциклетът връхлетя върху предпазното перило и Харолд изхвръкна от седалката. Нечовешка болка прониза десния му крак, той чу как костта се счупи. Нададе вик и се озова върху каменистия склон, който се спускаше към дълбока клисура. Някъде отдолу долиташе шумът на пълноводна река.

Стовари се на земята, тялото му подскочи във въздуха. Отново изкрещя и падна върху същия крак, чу го да се счупва на друго място, сетне отново отхвръкна нагоре. Падна, претърколи се няколко пъти и внезапно на пътя му се изпречи дънер на дърво, повалено преди години от гръмотевична буря.

Ако не беше дънерът, Харолд щеше да падне в реката и да нахрани рибите, вместо лешоядите.

Написа в тетрадката: „Не обвинявам Надин“, като непрекъснато се удивляваше на разкривените, огромни букви, които излизаха изпод перото му. Действително в момента не се сърдеше на Надин, но след падането си я бе обвинил за случилото се.

Когато дънерът го спря, той успя да се съвземе от шока и уплахата и въпреки парещата болка в десния крак, пропълзя един-два метра нагоре по склона. Високо горе съзря Надин, която надничаше над предпазното перило. Пребледнялото й лице изглеждаше миниатюрно, като на кукла.

— Надин! — провикна се той. — Вземи въжето от чантата. Надин продължаваше безмълвно да го наблюдава. Харолд помисли, че не го е чула и се канеше отново да й извика, когато забеляза, че тя много бавно поклаща глава.

— Надин, не мога да се изкача догоре без въже! Кракът ми е счупен!

Тя не му отговори. Взираше се в него, вече дори не поклащаше глава. Ненадейно на Харолд му се стори, че се намира на дъното на дълбока яма и Надин го наблюдава от ръба й.

— Надин, хвърли въжето!

Тя отново завъртя глава. Бавното, отмерено движение бе ужасяващо, все едно врата на крипта се затваряше, за да остави в непрогледния мрак човек, който не е мъртъв, а изпаднал в каталепсия.