Стивън Кинг - Сблъсък

— Хайде да полетим, Том! Нека полетим!

Кълън хвана Дини за китките и го завъртя все по-бързо. Дини летеше успоредно на земята. Заливаше се от смях. Сетне Том внимателно го остави на земята.

Дини направи няколко крачки, клатушкайки се, и се помъчи да запази равновесие.

— Още Том! Моля те!

— Не, ще ти стане лошо. А на Том му е време да се прибира вкъщи.

— Добре, Том! Ще се видим.

Анджи каза:

— Смятам, че Дини обича Лойд Хендрайд и Том Кълън повече от всички, но… — Тя погледна към момичето и млъкна. То замислено гледаше след Том и очите му блестяха.

— С още някой ли е дошъл? — попита момичето. — Кой? Том ли? Не, доколкото ми е известно, пристигнал е сам преди няколко дни. Бил е с онези хора в Зоната, но са го изпъдили оттам. Тяхната загуба е наша печалба, така мисля.

— А с него нямаше ли едно нямо момче? Глухо и нямо момче?

— Глухоням ли? Не, абсолютно съм сигурна, че дойде сам. Дини просто се влюби в него.

Момичето не откъсваше очи от Том. Спомни си за „Пепто-Бисмол“. Спомни си за бележката, в която пишеше: „Не ни трябваш“. Беше се случило в Канзас, преди много време. Беше стреляла по тях. Искаше да ги убие, особено немия.

— Джули? Добре ли си?

Джули Лори не отвърна. Гледаше подир Том Кълън. След малко на лицето й се появи усмивка.

Умиращият отвори тетрадката, махна капачката на писалката си, замисли се за миг и започна да пише.

Странно — някога писалката му буквално „летеше“ и сякаш по магия изписваше от горе до долу белите страници; сега думите му се изплъзваха, а буквите бяха големи и разкривени, като че някаква машина на времето го бе върнала в първо отделение.

В онези дни родителите му все още хранеха някакви чувства към него. Красотата на Ейми още не бе разцъфнала, а неговото бъдеще като Смайващия Угьнкуитски дебелак и потенциален хомосексуалист още беше неясно. Спомни си как седеше на обляната от слънце кухненска маса и бавно, дума по дума преписваше една от книгите за Том Суифт, като отпиваше от чашата с кока кола. Чуваше гласа на майка му, долитащ от дневната. Понякога тя говореше по телефона, друг път — с някоя съседка: „Лекарите казват, че той ще отслабне, като мине пубертета. Слава Богу, жлезите му функционират нормално. И е толкова умен!“

Сега наблюдаваше как думите растат буква по буква, как изреченията се увеличават дума по дума. Новите редове също увеличаваха броя си — всеки един, подобен на тухла в стената, която представлява говоримия език.

„Това ще бъде най-великото ми изобретение — гордо обяви той. — Само гледай какво ще се случи, когато измъкна пластинката, но за Бога, не забравяй да закриеш очите си.“ Тухлите, от които е изграден езикът. Камък, листо, завинаги забравена врата. Думи. Светове. Магия. Живот и безсмъртие. Власт.

„Не знам откъде му идват наум, Рита. Сигурно е наследил способностите си от дядо ми, който беше ръкоположен свещеник и хората казват, че изнасял величествени проповеди…“

С течение на времето започна да пише по-красиво, научи се да свързва отделните букви в думи, мислите — в сюжети. Та нали всъщност върху това се гради светът — върху мисли и сюжети. Накрая успя да се снабди с пишеща машина, ала по това време вече никой не му обръщаше внимание; Ейми беше в гимназията, избрана беше за мажоретка, участваше в драматичния клуб и в кръжока по философия, получаваше само отлични оценки, вече бяха махнали шините от зъбите й, а най-добрата й приятелка бе Франи Голдсмит… междувременно брат й си оставаше шишко, макар вече да бе навършил тринайсет; а той започна да си служи с високопарни думи, използвайки ги като щит срещу враждебния свят и за негов непрекъснато нарастващ ужас осъзна, че всъщност животът представлява казан на човекоядци, а той, Харолд Лодър, бе самотен мисионер, варящ се на бавен огън. Пишещата машина му помогна да развие въображението си, да започне да пише още по-добре. Отначало всичко вървеше прекалено бавно, непрекъснатите грешки при печатането го подлудяваха. Струваше му се, че машината тайно се опълчва против волята му. Ала едва когато овладя техниката започна да проумява, че всъщност пишещата машина е нещо като „вълшебен проводник“ между разума му и белия лист. По времето, когато избухна супергрипната епидемия, той вече печаташе повече от сто думи в минута и най-сетне се бе научил да запомня всички свои мисли и да ги пренася върху хартията. И все пак не се отказа напълно да пише на ръка, тъй като знаеше, че „Моби Дик“, „Алената буква“ и „Изгубеният рай“ са били писани по този начин.