Стивън Кинг - Сблъсък

— НАДИН! ЗА БОГА!

Най-сетне дочу гласа й. Говореше тихо, но думите се чуваха отчетливо в тишината.

— Това бе предопределено да се случи, Харолд. Съжалявам, но трябва да продължа пътя си. — Ала все пак не помръдна. Стоеше до перилото и го наблюдаваше как се гърчи от болка на стотина метра от нея. Мухите вече бяха накацали върху раните му, причинени от падането и търкалянето по каменистия склон.

Харолд запълзя нагоре, като влачеше счупения си крак.

Отначало не изпитваше никаква омраза, нито желание да я застреля . Струваше му се жизнено важно да я доближи достатъчно, за да разгадае изражението й.

Минаваше пладне и жегата беше непоносима. Потта се стичаше от лицето му върху острите камъни под дланите и коленете му. Пълзеше нагоре, подпирайки се на лакти и изтласквайки се с левия крак, като осакатено насекомо. Дишаше на пресекулки, дъхът сякаш изгаряше гърлото му. Нямаше представа колко време се е влачил така, но един-два пъти удари счупения си крак в скални издатини и непоносимата болка го накара да изгуби съзнание. Няколко пъти се плъзна надолу, като стенеше безпомощно.

Най-сетне, като в просъница, осъзна, че няма сили да продължи. По разположението на слънцето разбра, че са изминали около три часа. Не си спомняше кога за последен път бе поглеждал към перилото и към пътя — сигурно е било преди повече от час. Измъчван от нечовешки болки беше съсредоточил цялото си внимание върху катеренето. Навярно Надин отдавна си бе отишла.

Ала тя все още стоеше там и макар Харолд да бе успял да пропълзи десетина метра нагоре по склона, сега виждаше дяволски добре изражението й. По лицето й бе изписана тъга, но очите й бяха празни и се взираха в далечината.

Очите й търсеха онзи, другия, загадъчния човек.

В този миг Харолд изпита омраза към нея и посегна към кобура си. Пистолетът все още бе вътре — не бе успял да изпадне, докато младежът се търкаляше по склона. Харолд го измъкна, като изкусно се прегърби, за да не го забележи Надин.

— Надин…

— Така е по-добре, Харолд. По-добре за теб, защото ако те предам в ръцете Му, ще ти се случат ужасни неща. Осъзнаваш това, нали? Не бива да се срещаш лице в лице с него, Харолд. Той смята, че станеш ли предател, завинаги ще си останеш такъв. Сигурна съм, че ще те убие, но преди това ще те накара да подлудееш. Повярвай ми, напълно е способен на това. Остави на мен да избера как да умреш — по този… или по неговия начин. Ето моят избор. Ако имаш достатъчно смелост, бързо можеш да сложиш край на страданията си. Сещаш се какво имам предвид, нали?

За стотен (или може би за хиляден) път провери дали пистолетът е зареден, като го прикриваше в свивката на изранената си и кървяща ръка.

След миг й извика:

— Ами ти? Не си ли предателка? Надин печално отвърна:

— В душата си никога не му измених.

— Точно обратното — провикна се той. Опитваше да си придаде искрено изражение, но всъщност преценяваше разстоянието. Навярно ще има възможност да даде само два изстрела, а пистолетите не са прочути с точния си мерник. — Смятам, че и тайнственият човек мисли като мен.

— Необходима съм му — промълви Надин, — пък и аз имам нужда от него. Винаги си бил излишен, Харолд. Ако бяхме продължили пътя си заедно, може би… може би щях да ти позволя да направиш нещо. Знаеш какво. И това би сложило край на всичко. Нямам право да рискувам това да се случи след всичките жертви и кръвопролития. И двамата с теб продадохме душите си, Харолд, но все още ми е останало достатъчно достойнство, за да поискам цялата сума за моята.

— И ще си я получиш от мен! — извика той и успя да застане на колене. Слънцето го заслепи. Световъртежът го сграбчи с грубите си ръце и наруши равновесието му. Стори му се, че чува гласове — по-точно един глас — надаващ изненадан писък.

Той дръпна спусъка. Проехтя изстрел, звукът отекна между канарите и постепенно заглъхна. По лицето на Надин се изписа комична изненада.

Макар страхотно да му се виеше свят, младежът победоносно си помисли: „Не е вярвала, че ще го направя!“ Надин бе зяпнала от учудване, очите й бяха широко отворени. Вдигна ръце и пръстите й се опънаха, сякаш се канеше да изсвири на пиано някаква налудничава мелодия. В продължение на една-две секунди Харолд се наслаждаваше на момента и дори не забеляза, че не я е улучил. Когато осъзна какво се е случило, отново се прицели, хванал дясната си китка с другата си ръка.

— Харолд! Не! Няма да го направиш!

— Няма ли? Толкова е лесно да натисна спусъка! Ей сега ще видиш.