Стивън Кинг - Сблъсък

Надин изглеждаше прекалено уплашена и остана неподвижна; Харолд се прицели в трапчинката в основата на шията й и изведнъж почувства увереност, че навярно е било съдено всичко да свърши така — с безсмислено насилие. Виждаше ясно шията на Надин в оптическия мерник. Ала когато понечи да дръпне спусъка, се случиха две неща. Потта проникна в очите му и временно го заслепи, и едновременно с това той се плъзна надолу. По-късно си казваше, че навярно камъните под тялото му са се изронили или че случайно е пренесъл тежестта върху счупения си крак.

Може би това бе причината за падането му. Но беше сигурен, че е почувствал как някой го блъсва, и през дългите нощи изминали оттогава, тази мисъл натрапчиво го преследваше. Денем се подиграваше на фантазиите си и рационалният му разум ги отхвърляше, но когато паднеше мрак, в душата си осъзнаваше страшната истина, че в края на краищата дяволският човек се бе намесил, за да го отстрани от пътя си.

Куршумът, който трябваше да прониже гърдите на Надин, мина встрани от нея и изчезна в синевата на небето. Харолд отново се изтъркаля до изсъхналото дърво; счупеният му крак му причиняваше адски болки, разпространяващи се от глезена до слабините.

Удари се в дънера и загуби съзнание.

Когато се свести, вече падаше мрак и луната бавно издигаше в небето. Надин беше изчезнала.

Прекара първата нощ като в делириум; сигурен бе, че никога не ще успее да се изкатери до шосето и че ще умре в клисурата. Ала щом настъпи утрото, отново запълзя нагоре потънал в пот и разкъсван от болка.

Започна да се катери в седем сутринта, по времето, когато големите жълти камиони на погребалния комитет излизаха от депото в Боулдър. В пет следобед най-сетне успя да вкопчи изранените си и покрити с мехури длани в предпазния парапет. Съзря мотоциклета си и едва не се разплака от облекчение. Трескаво зарови в чантата на седлото, измъкна отварачката и няколко консерви, отвори една и с две ръце натика в устата си желираното телешко. Но храната имаше отвратителен вкус и след малко Харолд я повърна.

В този момент осъзна, че действително ще умре, отпусна се до мотоциклета и зарида. След малко се успокои и задряма.

На следващия ден рукна пороен дъжд и го намокри до кости, от което моментално го втресе. От разлагащата се плът на крака му вече се носеше воня. Все пак бе успял да запази пистолета си сух, като го прикриваше с тялото си. Същата вечер започна да си води записки в тетрадката и откри, че почеркът му се е променил и е заприличал на драсканици на първолак или на необразован човек. Спомни си за един разказ от Даниел Кйис, озаглавен „Цветя за Алгернон“.

В него се описваше как група учени по някакъв начин успяват да превърнат умствено изостанал човек в гений… но само за известно време. После горкият човечец отново започва да губи разума си. Как му беше името? Май Чарли някой си. Точно така, защото по-късно направиха филм със същото заглавие. Чарли! Беше страхотен филм. Не чак толкова хубав, колкото разказа, изпълнен (доколкото си спомняше) с психоделичните символи на шейсетте, но все пак си го биваше. Едно време Харолд ходеше на кино или гледаше филми по видеото. Ала всичко това бе останало в миналото, когато според Пентагона човекът беше, цитирам, „жизненоспособна алтернатива“ край на цитата. В повечето случаи Харолд бе гледал филмите сам.

Започна да пише в тетрадката си; разкривените букви бавно образуваха думи: „Питам се дали всички са мъртви. И хората от комитета? Съжалявам, ако се е случило. Бях заблуден. Това едва ли извинява действията ми, но се кълна, че съм напълно искрен. Тайнственият човек е реален като самия супергрип, реален като атомните бомби, които са скрити в хранилища с оловни стени. И когато настъпи краят, ужасният край, предвещаван от всички добри хора, и когато те се изправят пред Страшния съд, единственото им оправдание ще бъде, че са били подведени.“

Харолд прочете написаното и докосна челото си с трепереща ръка. Не, това не е достатъчно обяснение. Колкото и да го разкрасява, все си остава невярно. Човек, попаднал на това изречение, след като е прочел целия му дневник, ще го помисли за абсолютен лицемер. Доскоро се бе смятал за цар на анархията, ала зловещият човек бе прозрял истината, стаена в сърцето му и с лекота го бе превърнал в треперещо, жалко създание, умиращо бавно край шосето. Кракът му се беше подул като водопроводна тръба и вонеше на презрял банан, над главата му кръжаха лешояди, а той се опитваше да обясни необяснимото. Бе станал жертва на неизживяното си детство — такава бе голямата истина. Бе отровен от собствените си смъртоносни амбиции.