Стивън Кинг - Сблъсък

— Върнала се е, за да умре.

— Казала ли е нещо преди това?

За миг маската на добродушието изчезна от лицето му и на нейно място се появи мрачно, злобно раздразнение.

— Не — каза той. — Мислех, че може би… може би ще проговори. Но тя е умряла в кома.

— Сигурен ли сте?

Сияещата усмивка отново озари лицето му.

— Да забравим за това, Дейна. Хайде да поговорим за по-приятни неща, например, за завръщането ти в Зоната. Сигурен съм, че там се чувстваш по-добре, отколкото тук. Искам да вземеш нещо със себе си.

Флаг бръкна в джоба на ризата си, измъкна оттам бележник и извади от него три пътеводителя. Подаде ги на Дейна, която ги гледаше с нарастващо учудване. На тях бе показана територията на седем западни щата. Някои участъци бяха оцветени в червено.

— Искате да ги взема със себе си?

— Да. Знам къде живеят вашите хора и искам вие също да знаете къде живеят моите. В знак на приятелство и доверие. А когато се върнете, бих искал да им разкажете, че Флаг не иска да причини зло никому. Кажете им да не изпращат повече шпиони. Ако пожелаят да изпратят някого, то нека е дипломатическа мисия… или обмен на студенти… няма значение. Но нека дойдат открито. Ще им го кажете ли?

— Разбира се, че ще предам думите ви. Но… — Това е всичко — той вдигна ръце нагоре. Тя забеляза нещо необичайно и се наведе напред.

— Какво гледате? — Гласът му прозвуча напрегнато.

— Ами нищо.

Но тя бе видяла израза на лицето му и се сети, че той също е разбрал. На дланите на Флаг нямаше линии. Кожата му бе гладка като коремче на новородено. Нямаше линия на живота, нито на любовта…

Те дълго се взираха един в друг.

Сетне той се изправи и отиде до бюрото. Дейна също стана. Беше започнала да вярва, че може би ще я пусне. Той седна на края на бюрото и притегли към себе си интеркома.

— Ще кажа на Лойд да подготви мотоциклета ви. На никой друг не би му минало през ума да се безпокои за недостига на гориво. А до неотдавна целият свят беше готов да се самоунищожи заради недостига на обикновен бензин. — Той поклати глава. — Хората се държаха много глупаво. — Натисна копчето на интеркома. — Лойд?

— Слушам.

— Би ли могъл да прегледаш и да смажеш мотора на Дейна, а после да го оставиш пред хотела? Тя скоро ще ни напусне.

— Да.

Флаг изключи.

— Е, това е всичко.

— Мога ли… да си тръгна?

— Да, мадам. Беше ми приятно да се запознаем. — Той протегна ръка към вратата, с дланта надолу.

Тя стигна до вратата. Едва докосна дръжката, когато той отново заговори:

— Още една дреболия. Нещо съвсем незначително. Дейна се засмя. Той се усмихваше и усмивката му беше приятелска, но за част от секундата й се стори, че пред нея стои огромен черен дог с увиснал език и оголени зъби, които могат да се забият в ръката ти. — Какво?

— Сред нас има още един ваш човек — каза Флаг. Усмивката му стана още по-широка. — Кой би могъл да бъде?

— Откъде да зная? — попита Дейна и в мозъка й изплува образът на Том. „Нима наистина е бил той?“

— Как така, скъпа? Аз си мислех, че се споразумяхме.

— Но аз наистина не зная — каза тя. — Размислете и ще видите, че казвам истината. Комитетът ме изпрати… и съди-ята… и кой знае още колко човека…, а те действаха доста предпазливо, ако… е, нали разбирате, ако ни се случи нещо…

— Ако решим да изтръгнем няколко нокътя?

— Ами да. При мен дойде Сю Стьрн. Сигурно Лари Ъндърууд… той също е член на комитета…

— Знам кой е господин Ъндърууд.

— Та той сигурно е разговарял със съдията. Но останалите… — Тя поклати глава. — Най-вероятно всеки член на комитета е вербувал свой агент.

— Може и да е било така, но аз не съм съгласен. Останал е само още един. Кои е той. — Усмивката му стана още по-широка и тя се уплаши. — Ти знаеш — повтори Флаг.

— Не, аз…

Флаг се наведе над интеркома.

— Лойд тръгна ли вече?

— Не, тук съм.

— Изчакай засега — каза той. — Имаме още малко работа.

— Добре.

Флаг продължително я изгледа. На челото й изби пот. Струваше й се, че очите му станаха по-големи и по-тъмни. Да гледаш в тях бе като да се взираш в стар и много дълбок кладенец. Но когато този път се помъчи да отклони погледа си, не успя.

— Кажи ми — прошепна той. — Няма да си причиняваме неприятности.

— Значи всичко е било театър?

— Скъпа, не разбирам какво имаш предвид?

— Много добре разбирате. Грешката е там, че Лойд е останал на мястото си. Една ваша дума е достатъчна всеки един от тях да се хвърли с главата надолу от небостъргач. Той отдавна щеше да се е захванал с мотоциклета ми. Разбира се, ако не сте му съобщили предварително, че нямате намерение да ме пуснете.