Стивън Кинг - Сблъсък

— Добре.. Седни, скъпа.

Тя въпросително се огледа.

— На пода. Подът ни подхожда. Ще си говорим и то само истината. На столове седят лъжците. А ние ще седим така, както седят приятелите около лагерния огън. — Той седна със скръстени крака и я изгледа очакващо. В очите му проблесна добре замаскирано ликуващо пламъче.

След известно колебание тя също се отпусна на пода. Скръсти крака и сложи ръце на коленете си. Усещаше успокояващата тежест на ножа на ръката си.

— Изпратили са те тук, за да ни шпионираш, скъпа — каза той. — Правилно ли съм разбрал ситуацията?

— Да.

— А известно ли ти е, как постъпват с шпионите във военно време?

— Да.

Усмивката му грейна като слънце.

— Имаме късмет, че нашите и вашите хора не воюват помежду си.

Тя смаяно го изгледа.

— Но ние наистина не воюваме — каза той с искрени нотки в гласа.

— Но… вие… — Хиляди объркани мисли се въртяха в главата й. Индиан Спрингс. Ракетите „въздух-земя“. Траш със своя дефолиант и напалм.

— Нима сме нападали така наречената Свободна зона? Може би сме предприемали някакви водещи до война стъпки?

— Не, но…

— А вие да сте ни атакували? — Разбира се, че не!

— Не. И ние също нямаме такива намерения. Виж! — Той очаквано посочи с ръка към пустинята.

— Великата Западна пустиня! — възкликна той. — Невада! Аризона! Ню Мексико! Калифорния! Защо да воюваме? Дори след двеста години за всички ще има място! Какво да правим? — Нищо — промърмори тя. Гърлото й бе пресъхнало, Чувстваше се замаяна и… обнадеждена? Погледна го в очите. Те я привличаха. Дали не полудяваше. Дали не я бе лишил от разум. Напротив, беше… много благоразумен човек.

— Не съществуват нито икономически, нито технологически причини за война между нас. Политиката ни малко се различава от вашата, но това е дреболия, на туй отгоре ни делят Скалистите планини…

„Хипнотизира ме.“

С огромно усилие на волята тя откъсна поглед от очите му и се загледа в луната над рамото му. Усмивката на Флаг леко помръкна и по лицето му пробяга сянка на раздразнение. Или само й се бе сторило? Когато пак погледна към него (този път много по-предпазливо), на устните му отново грееше усмивка.

— Вие убихте съдията — рязко изрече тя. — Искате да измъкнете нещо от мен, а когато го направите, и мен ще убиете.

Той търпеливо я наблюдаваше.

— Наистина, по цялата граница между Орегон и Айдахо бяха поставени постове, които имаха заповед да задържат Фарис. Но не да го убият! Заповедта бе да го доведат при мен До вчера бях в Портланд. Исках да поговоря с тях, както говоря с теб сега, скъпа — спокойно, благоразумно и искрено. Двама от моите стражи са го засекли в Коперфилд, щата Орегон. Той е започнал да стреля, смъртно е ранил единия от моите хора и убил на място другия. Раненият успял да го застреля. Много съжалявам, че се получи така. Много повече, отколкото можеш да си представиш. — Очите му потъмняха и тя му повярва… но… но може би не така, както му се искаше.

— На мен ми разказаха за случилото се по друг начин.

— Избирай на кого да повярваш, скъпа. Но не забравяй, че аз им бях заповядал какво да правят.

Говореше убедителна, дяволски убедително. Струваше й се почти безобиден — всъщност не беше ли така? Притежаваше умението на политиците да опровергават с най-добрите аргументи, но начинът, по който го правеше, я тревожеше много.

— Ако не желаете война, тогава за какво са ви реактивните самолети и оръжията, които открихте в Индиан Спрингс?

— Като отбранителна мярка — веднага отвърна той. — Същото правим и в Лейк Серлс, Калифорния и във военновъздушната база Едуардс. Както и при Ридж във.Вашингтон. Вашите хора скоро ще се заемат със същото…, ако вече не са започнали.

Дейна бавно поклати глава.

— Когато напуснах Зоната, все още се опитваха да пуснат електричеството.

— С удоволствие щях да ви изпратя двама-трима специалисти, ако не бях научил, че вашият Брад Кичнър се справя прекрасно и сам. Вчера за кратко време електричеството бе изключено, но той разреши проблема много бързо. Обичайно претоварване на Арапахо роуд. — Откъде знаете всичко това?

— Имам свои канали — добродушно отговори Флаг. — Между впрочем, старицата се завърна. Мила стара жена.

— Майка Абигейл?

— Да — очите му се замъглиха. — Тя умря. Колко жалко. А аз се надявах да се срещна с нея.

— Майка Абигейл е умряла?

Погледът му се избистри и той й се усмихна:

— Нима това те учудва?

— Не. Учудва ме фактът, че се е върнала. И то повече, отколкото можете да си представите.