Стивън Кинг - Сблъсък

Останалите също бяха симпатични. Помисли, че в Лас Вегас има много повече наивници, отколкото в Зоната, и че никой от тях не беше злобен и не подлудяваше по пълнолуние. Освен това, тук хората работеха много по-добре, отколкото в Свободната зона. Там, в парка, можеше да срещнеш хора, търкалящи се по поляните по цял ден, а всъщност казваха че са в обедна почивка. Тук нямаше такова нещо, всички работеха от осем до пет вечерта. Независимо дали в Индиън Спрингс, или в бригадите, осигуряващи нормалния ритъм на живота в града. Даже имаше училища. Във Вегас се събраха към двайсетина деца на възраст от четири до петнайсет години. Бяха се намерили двама учители и се водеха учебни занимания по пет дни в седмицата. Лойд, които бе принуден два пъти да напуска училище и който бе повтарял два пъти подготвителния курс в колежа, много се гордееше с това, че на децата им бе предоставена възможност да се учат. В града бяха отворили аптеки и никой не ги охраняваше. Хората често влизаха в тях… но не им идваше наум да вземат нещо по-сериозно от аспирин. На запад проблемът с наркотиците не съществуваше. Всички, които бяха видели какво се случи с Хектор Дрогьн, знаеха какво наказание ги очаква за този лош навик. Същото се отнасяше и за алкохола. Рядко някой си позволяваше нещо по-силно от бира.

Дейна провери крушката, оказа се изгоряла. Махна я и извади нова. Чудесно, работният ден, привършваше. Вече… Тя погледна надолу и се вцепени.

Хората, които се връщаха от Индиан Спрингс, тръгваха към домовете си от автобусната спирка. Всеки считаше за свой дълг да погледне нагоре. Синдромът за безплатния цирк. И това лице, вдигнато към нея. „Мили Боже, нима това е Том?“

Капка солена пот влезе в окото й. Когато я изтри, лицето беше изчезнало. Дейна погледна към отдалечаващата се група хора, но по гърбовете не можеше да каже дали сред тях е Том.

„Том? Нима са изпратили Том?“

Разбира се, че не. Това бе толкова безумно, че и се струваше почти…

„Почти нормално.“

Но не можеше да се застави да повярва.

— Ей, Юргенс — викна й Джени. — Ти какво, заспа ли там горе, или мастурбираш?

Дейна се надвеси над металните перила на люлката и погледна към нея. Направи й знак с палец. Джени се разсмя.

Сетне отново се зае с крушката и когато най-сетне я смени, работния ден бе изтекъл. На път към гаража бе мълчалива и замислена Джени я попита какво й е.

— Сигурно просто няма какво да кажа — отвърна Дейна полуусмихната.

„Не може да е Том.“ „Или все пак може?“

— Събуди се! Събуди се! По дяволите, ставай, кучко!

Тя изплува от тъмните дълбини на съня и усети, как някой я ритна с крак в кръста, събаряйки я от кръглото легло на пода.

Пред нея стоеше Лойд и я наблюдаваше със смразяваща ярост. Уитни Хорган. Кен Де Мот. Джени. Но и лицето на Джени, обикновено толкова приветливо, бе сурово и студено.

— Джени…?

Не последва отговор. Дейна се повдигна на колене, без да обръща внимание на голотата си. На лицето на Лойд бе изписан изразът на човек, който току-що е научил, че са го предали.

„Дали сънувам?“

— Облечи се, лъжлива шпионска кучко!

Добре, значи не беше сън. Бяха научили за съдията, а сега са разбрали и за нея. Той им е казал. Погледна часовника на нощното шкафче. Беше четири без петнайсет сутринта. „Часът на тайната полиция“ — помисли си тя.

— Къде е той? — попита тя.

— Наблизо — мрачно отвърна Лойд. Лицето му бе пребледняло. В отвора на ризата му се виждаше амулетът. — И много скоро ще съжаляваш за това.

— Лойд? — попита тя.

— Какво?

— Заразих те с венерическа болест, Лойд. Надявам се, членът ти да се скапе.

Той я цапардоса под диафрагмата и тя падна по гръб.

— Млъкни и се обличай.

— Разкарай се оттук. Няма да се обличам пред мъже.

Лойд отново я удари.

— Е, и какво, насити ли ми се, Лойд? Изчука се с Мата Хари?

Усмихна се през сълзи от болката.

— Хайде, Лойд — каза Уитни Хорган. Беше видял смъртта в очите на Лойд, бързо се приближи до него и сложи ръка на рамото му. — Ще отидем в дневната, а Джени ще я наблюдава докато се облича.

— Ами ако реши да скочи през прозореца?

— Няма да има такава възможност — обади се Джени. На широкото й лице бе застинало тъпо изражение и Дейна за пръв път забеляза кобур с пистолет на бедрото й.

— И да иска, няма да успее — рече Ейс Хай. — Тук прозорците са само проформа, не знаеше ли? Понякога на клиенти, които са загубили всичко в казиното, им идват подобни мисли, но това е лошо за името на хотела. Затова прозорците не могат да се отварят.