Стивън Кинг - Сблъсък

— Проклятие. Какво направих! — извика потресен Боби Тери.

Съдията си помисли: „Артритът ме отпусна. Ако оживея ще се захвана да лекувам артрит с куршуми в корема. О, мили Боже, те ме излъгаха. Дали Флаг не им е казал? Сигурно го е сторил, дано Господ да е на помощ на оня, който комитетът е изпратил тук…“

Пушката се въргаляше на пътя. Трябваше само да се наведе и да я вземе. Имаше чувството, че червата му ще се изсипят. Странно чувство. Не много приятно. Нямаше значение. Трябваше да я вземе. Дали беше свалил предпазителя? Да. Опита се да я вдигне. Стори му се страшно тежка.

Боби Тери откъсна поглед от Дейв точно навреме, за да види, че съдията се готви да го застреля. Старецът седеше на пътя. Предницата на якето му бе почервеняла от кръв.

Боби стреля и не улучи. Пушката изгърмя, удари стъклото и то се пръсна в лицето на Боби. Той изпищя, сигурен, че вече е мъртъв. Сетне видя, че лявата част на предното стъкло я няма и разбра, че е жив и невредим.

Съдията се прицелваше отново, снижавайки дулото два градуса. Като полудял Боби Тери изстреля три куршума един след друг. Първият образува дупка в кабината на джипа, вторият улучи стареца под дясното око. Четирийсет и пет калибровият пистолет правеше грозни рани от близко разстояние. Куршумът отнесе голяма част от черепа на съдията и го отхвърли назад към джипа. Третият куршум го улучи под устата и отнесе брадичката и долната челюст. Пръстът му натисна спусъка на пушката в предсмъртна конвулсия, но куршумът полетя към дъждовното небе.

Настъпи тишина.

Дъждът барабанеше по покривите на двете коли, по якетата на двамата мъртви мъже. Това бе единственият звук, докато гарванът не излетя от жицата с остро гракане. Това извади Боби Тери от зашеметеното състояние и той бавно се отпусна на седалката, стискайки пистолета си. — Направих го — изрече той поверително на дъжда. — Убих го. Първокласно убийство. Точно както ни бе заповядано.

Но с ужас осъзна, че не бе убил стареца както трябваше. Съдията бе мъртъв, облегнат на джипа си. Боби Тери сграбчи реверите на якето му и се взря в онова, което бе останало от лицето му. Всъщност не беше останало нищо освен носа му.

И като в кошмарен сън отново чу думите на Флаг: „Искам да го изпратя обратно невредим.“

Мили Боже, та това можеше да е всеки. Излизаше, че нарочно е направил точно обратното на заповедите на зловещия, човек.

Два изстрела в лицето. Дори зъбите му бяха изчезнали. Дъждът продължаваше да вали.

Нямаше смелост да тръгне на изток, не смееше да остане и на запад. Щеше да свърши или на телеграфен стълб… или нещо още по-ужасно.

Дали имаше нещо по-ужасно? Тогава какъв беше отговорът?

Като прокара ръце по косата си и все още гледаше лицето на съдията, той се опита да мисли.

На Юг. Това беше отговорът. Юг. Вече нямаше граници. Можеше да тръгне на юг към Мексико и ако това не му се стореше достатъчно, можеше да се добере до Гватемала, Панама дори до Бразилия. Далеч от тази каша. Повече никакъв Изток, никакъв Запад, Боби Тери свободен и щастлив далеч от зловещия човек…

В дъждовния следобед се разнесе звук. Той вдигна глава.

Дъждът, който барабанеше по покривите на двете коли, и неизключените мотори и…

Странни цъкащи звуци, като от токове, чукащи по асфалтовата настилка.

— Не — прошепна той. Бавно започна да се обръща.

Звукът се засилваше. Бърз вървеж, тичане, спринт и Боби

Тери най-после се обърна. Твърде късно, Той се приближаваше. Флаг приближаваше като ужасно чудовище от филмите на ужаса. Страните му пламтяха, очите му проблясваха щастливо, а усмивката му бе жадна, с големи остри зъби. Бе протегнал ръце напред, по тях имаше залепнали черни гарванови пера. Пера имаше и по косата му.

„Не!“ — понечи да извика Боби, но от устата му не излезе нито звук.

— Хей, Боби Тери, ти провали всичко! — изрева зловещият човек и се нахвърли върху безпомощния Боби Тери.

Имаше по-лоши неща от разпъването на кръст.

Като остри зъби, например.

Дейна Юргенс лежеше на голяма спалня, като се вслушваше в долитащите откъм банята звуци и разглеждаше отражението си в монтираното над леглото огромно кръгло огледало. Бе осми септември, десет и половина сутринта. По нейна преценка съдията навярно беше убит преди осемнайсет часа.

Шумът от душа не преставаше.

„Ето един човек, обзет от манията за чистота — помисли си тя. — Интересно, какво ли му се е случило, та постоянно стои под душа.“

Отново се замисли за съдията. Кой би предположил, че ще стане така? Идеята беше чудесна. Кой би заподозрял стареца? Но вероятно Флаг го бе сторил. По някакъв необясним начин беше разбрал кога и къде ще се появи съдията. По цялата граница между Айдахо и Орегон бяха поставени часови, на които им бе заповядано да убият седемдесетгодишния старец със син джип.