Стивън Кинг - Сблъсък

Постепенно се успокои и дори успя плахо да се усмихне. Само един гарван.

Беше кацнал на перваза, неподвижен в дъжда, блестящите му пера се бяха слепили, взираше се с малките си очички в стария съдия, най-стария в света шпионин-аматьор, лежащ в хотелско легло в западно Айдахо само по шорти и с дебела книга на корема. Гарванът сякаш се усмихваше на тази гледка. Той се успокои и му се усмихна в отговор. Точно така, прави си шега с мен. Но след две седмици самотно пътуване имаше право да е малко изнервен. Тап, тап, тап.

Гарванът чукаше по стъклото с човката си. Точно както преди малко.

Усмивката на съдията помръкна. Имаше нещо в погледа на птицата, което не му харесваше. Все още му се струваше, че му се усмихва, но можеше да се закълне, че усмивката му беше някак презрителна, сякаш му се подиграваше.

Тап, тап, тап.

„Кога ли ще открия нещата, които трябва да научат в Свободната зона, която ми се струва толкова далеч? Никога. Дали ще намеря пукнатини в бронята на хората на Зловещия човек? Никога.“

„Дали ще се върна жив?“

„Никога.“

Тап, тап, тап.

Гарванът се взираше в него и сякаш се усмихваше.

И наум му дойде смразяващата мисъл, че това бе тайнственият човек, неговата душа, неговото Ка, проектирано в този мокър, ухилен гарван, който го наблюдаваше.

Взря се на свой ред в него с интерес.

Очите на птицата сякаш се уголемиха. Бяха тъмночервени по краищата. Дъждът валеше, гарванът се наведе напред и бавно за чука по стъклото.

Съдията си помисли: „Опитва се да ме хипнотизира. И може би донякъде е успял. Но може би съм твърде стар за подобни работи. Да предположим, че това е пълна глупост, но възможно е и да е той. Ако можех да вдигна пушката си с едно бързо движение? Не съм стрелял от четири години, но бях шампион на клуба през 1976 и все още много добър стрелец през 1986. Обаче тогава не получих награда и се отказах, по онова време гордостта ми бе в по-добра форма от зрението, но все пак бях достатъчно добър да се класирам пети от двайсет и пет състезатели. А прозорецът е много по-близо. Ако е той, дали ще мога да го убия? Да хвана в капана неговото Ка — ако има подобно нещо — вътре в тялото на умиращия гарван? Дали ще е неподходящо един старчок да приключи цялата работа с прозаично убийство на черна птица в западно Айдахо?“

Гарванът му се ухили. Сега бе сигурен, че се хили.

Неочаквано съдията седна в леглото и със сигурно движение вдигна пушката до рамото си. Направи го по-добре отколкото предполагаше. Гарванът сякаш се ужаси. Размаха мокрите си крила, хвърляйки пръски наоколо. Очите му се разшириха от страх. Той го чу да издава давещо се „кау“ и за миг изпита абсолютна увереност: това наистина бе тайнствения човек който бе подценил стареца и щеше да плати с жалкия си живот.

„На ти!“ — извика съдията и натисна спусъка.

Но спусъкът не поддаде, защото не бе махнал предпазителя. Секунда след това през прозореца не се виждаше нищо друго освен дъжд.

Той свали пушката на скута си, потиснат, чувствайки се неловко. Каза си, че това всъщност е било само един гарван, едно развлечение, което да пооживи скучната вечер. И ако бе стрелял в прозореца, сега вътре щеше да вали и трябваше да се мести в друга стая.

Но не можа да спи много тази нощ, на няколко пъти се стряскаше и се взираше в прозореца, убеден, че е чул призрачното почукване. И ако гарванът кацнеше отново на перваза, нямаше да му се измъкне този път. Беше подготвен,

Ала гарванът не се върна.

На следващата сутрин отново се отправи на запад, артритът го измъчваше и към единайсет спря пред малко кафене да обядва. Когато привърши със сандвича и кафето, видя голям черен гарван да прелита и каца на телефонните жици на половин пресечка от него. Съдията го наблюдаваше озадачен, стиснал в ръка чашата на термоса си. Не беше същият гарван, разбира се. Сигурно сега гарваните бяха много повече отпреди. И всичките бяха добре охранени. Сега светът бе техен. Но въпреки всичко имаше усещането, че е същият и изпита чувството на обреченост, промъкващо се примирение, че всичко е приключило. Апетитът му се изпари.

Продължи нататък. Няколко дни по-късно бе навлязъл в Орегон и се придвижваше на запад по магистрала № 86. Към дванайсет и петнайсет премина през Коперфилд, без дори да хвърли поглед към магазина, от който го дебнеше зяпналият от учудване Боби Тери. Пушката бе до него на седалката, вече не спускаше предпазителя, кутия патрони стоеше до нея. Съдията бе решил да стреля по всеки гарван, който забележи. Просто заради принципа.