Стивън Кинг - Сблъсък

Фран и Луси наблюдаваха от стъпалата на къщата на Лари как мъжете тръгват на път. Четиримата спряха за миг на алеята, не носеха раници, спални чували и никаква лагерна екипировка.

— Довиждане, Лари — извика Луси. Лицето й бе пребледняло.

— Не забравяй обещанието си, Стю — изрече Фран.

— Няма.

Глен сложи два пръста в устата си и свирна. Коджак, който проучваше решетката на канализацията, моментално се отзова на сигнала.

— Да тръгваме преди да съм се разколебал — предложи Лари. Лицето му бе не по-малко бледо от това на Луси, очите му блестяха като стъклени.

Стю изпрати въздушна целувка, нещо, което не си спомняше да е правил, откакто майка му го изпращаше до училищния автобус. Франи му махна в отговор. В очите й отново напираха горещи сълзи, но с последни усилия успя да ги сдържи.

Четиримата потеглиха на път. Просто тръгнаха по улицата. Стигнаха до края на пресечката. Някъде пееше птица. Обедното слънце напичаше и сцената бе напълно лишена от драматизъм. Стю се обърна и отново махна с ръка. Лари направи същото. Фран и Луси им отвърнаха. Мъжете пресякоха улицата и изчезнаха от погледа им.

— Мили Боже — прошепна Луси.

— Да се прибираме — предложи Фран. — Пие ми се чай.

Влязоха в къщата. Тя сложи чайника на печката и двете го зачакаха да заври.

Четиримата мъже мълчаливо се отправиха на югозапад. Целта им бе Голдън, където щяха да пренощуват. Отминаха трите гробища и когато сенките им се издължиха и горещината започна да намалява, стигнаха до табелата с надпис, че напускат Боулдър. За миг Стю имаше чувството, че всички са готови да се обърнат и да се върнат. Ако продължат, очакваше ги почти сигурна смърт. А в Боулдър ги очакваше топлина и любов.

Глен извади от задния си джоб кърпа, нави я и я завърза на главата си.

— Глава четирийсет и трета: „Плешивият социолог трябва да си пази главата“ — каза той глухо. Коджак тичаше пред тях, душейки радостно полските цветя.

— О, Боже — възкликна Лари. — Имам чувството, че това е краят на всичко.

— Да-а — съгласи се Ралф — и аз изпитвам същото.

— Някой иска ли да се върнем? — попита Глен без никаква надежда в гласа.

— Хайде — леко се усмихна Стю. — Толкова ли треперите за кожите си?

Продължиха нататък, оставяйки Боулдър далеч зад себе си Към девет вечерта устроиха лагер край Голдън, на километър от мястото, където шосе № 6 завиваше покрай Клиър Крийк и се насочваше към сърцето на Скалистите планини.

Никой не спа добре през първата нощ. Вече се чувстваха далеч от дома, заплашени от смъртта.

Зловещият човек бе разположил предните си постове по цялата източна граница на Орегон. Най-многобройният му отряд бе при Онтарио, където междущатска магистрала № 80 ги свързваше с Айдахо; там имаше шестима човека, настанени в ремаркето на голям камион „Питърбил“. Бяха тук повече от седмица и играеха на покер с банкноти от по двайсет и петдесет долара — безполезни, колкото парите в Монополи. Един от мъжете водеше пред останалите с шейсет хиляди долара, а друг, чиято годишна заплата преди епидемията бе десет хиляди долара, сега бе спечелил над четирийсет хиляди.

Валеше от седмица и нервите им бяха обтегнати. Бяха дошли тук от Портланд и искаха да се върнат обратно там. В Портланд имаше жени. Разполагаха с радиостанция, която излъчваше само атмосферни смущения. Очакваха да чуят от предавателя единствено думите: „Връщайте се у дома.“ Това щеше да означава, че човекът, когото търсеха, е бил заловен някъде другаде.

Мъжът, когото търсеха, бил приблизително седемдесетгодишен, едър и оплешивяващ. Носел очила и се придвижвал със синьо-бял джип. Щом го забележеха, веднага трябваше да го убият.

Бяха отегчени и изнервени — играта на покер с истински пари бе омръзнала дори на най-тъпия от тях още преди два дни, но не бяха дотолкова отегчени, че да тръгнат сами към Портланд. Бяха получили заповед лично от Флаг и даже това, че непрестанният дъжд ги принуждаваше да стоят дълго в затворено помещение, не можеше да ги освободи от ужасяващия страх от него. Ако се проваляха и той го научеше. Господ да им бъде на помощ.

И тъй, седяха и играеха, като се редуваха на наблюдателния пост пред изрязания в металната стена процеп. Шосе № 80 бе пусто при този проливен дъжд. Но ако забележеха някого, веднага щяха да го заловят.

— Той е шпионин от другата страна — беше им казал Флаг с ужасяваща усмивка. Защо излъчваше такъв ужас, никой от тях не би могъл да каже, но от погледа му човек изпитваше чувството, че кръвта му във вените се е превърнала във вряла доматена супа. — Той е шпионин и ние ще го посрещнем с отворени обятия, ще му покажем всичко и ще го изпроводим жив и здрав. Но го искам. Искам ги и двамата. И преди да падне сняг ще изпратим главите им отвъд планините. Нека си мислят за това цяла зима. — Беше се изсмял гръмогласно пред хората, които бе събрал в една от залите за конференции в Портланд Сивик Център. Те му отвърнаха с усмивка, но усмивките им бяха студени и загрижени. На глас можеха и да се поздравяват един друг, че са избрани за тази отговорна задача, но тайно им се искаше тези щастливи, отвратителни като на невестулка очи да се бяха спрели на някой друг.