Стивън Кинг - Сблъсък

— Но, майко…

— Не — тя вдигна ръка и с жест го накара да замълчи. — Нямам намерение да споря с теб или да те убеждавам. Искам само да разберете замисъла на Бог. Чуй, Глен.

И неочаквано тя заговори с неговия глас.

— Майка Абигейл го нарича пионка на дявола — произнесе силният мъжки глас, по необясним начин излизащ от хлътналата старческа гръд и беззъба уста. — Може би той е последният вълшебник на рационалната мисъл, привличайки на помощ всички технологични постижения. А може би е още по-загадъчен, още по-зловещ. Известно ми е само, че съществува. И вече не смятам, че социологията, психологията или всяка друга „логия“ може да го спре. Мисля, че с него може да се справи само бялата магия.

Глен слушаше, зяпнал от удивление.

— Истина ли е това или са думи на лъжец? — попита старицата!

— Не зная, но това са мои думи — с треперещ глас отвърна Глен.

— Вярвайте. Вярвайте, ти, Лари… Ралф… Стю… Глен и особено ти Франи. Вярвайте… и се подчинете на Божиите слова.

— А имаме ли някакъв избор? — тъжно попита Лари. Тя учудено го изгледа.

— Избор? Винаги има избор. Така е решил Бог и Той няма да промени решението си. Имате право на избор. Правете каквото искате. Но… чухте какво се иска от вас.

Отново настъпи мълчание. Първи го наруши Ралф. — В Библията пише, че Давид се е преборил с Голиат. Аз ще послушам съвета ти. Тя стисна ръката му.

— И аз — обади се Лари. — Аз също. — Въздъхна и обгърна главата си с ръце, сякаш го болеше. Глен понечи да проговори, но преди да успее да каже и една дума, се разнесе стон, последван от глух звук от падане.

Беше Луси, която напълно бяха забравили. Бе припаднала.

Настъпи утрото.

Седяха в кухнята на Лари и пиеха кафе. Беше пет без десет, когато Франи застана на вратата. Лицето й бе подпухнало от плач, но вървеше без да накуцва.

— Мисля, че умира — каза тя.

Всички влязоха в спалнята. Лари бе прегърнал Луси.

Майка Абигейл дишаше с усилие. Също като болните от супергрипа. Мълчаливо застанаха край леглото й. Ралф бе сигурен, че ще стане чудо, че тялото на майка Абигейл ще изчезне, или че ще видят как душата й се превръща в блестящ облак и излита през прозореца.

Но накрая тя просто умря.

С една последна въздишка. Гърдите й не се надигнаха отново.

— Мъртва е — промълви Стю.

— Дано Бог се смили над душата й — прошепна Ралф. Вече не изпитваше страх. Скръсти ръцете й на гърдите й и сълзите му закапаха върху тях.

— И аз ще дойда — неочаквано заяви Глен. — Беше права. Бяла магия. Само това ни остана.

— Стю — прошепна Франи. — Моля те, Стю, откажи се.

Всички впериха поглед в него.

„Сега ти трябва да ни поведеш, Стюарт.“

Младият мъж си спомни за Арнет, за старата кола на Чарлз Кемпиън и смъртоносния й товар, която се бе разбила в бензиностанцията Бил Хапскомб. Спомни си за Денинджър и за Дейц и как бе започнал да ги свързва в ума си с усмихнати доктори, които го бяха лъгали — него и жена му — за състоянието й — и може би бяха се самозалъгвали. Най-вече мислеше за Франи. И за думите на майка Абигейл: „Това иска от тебе Бог.“

— Франи — каза той. — Трябва да тръгна.

— И да умреш. — Младата жена го изгледа горчиво, почти с омраза, а сетне погледът й се спря на Луси, като че я молеше за подкрепа. Но Луси бе потресена и не можеше да й помогне с нищо.

— Ако не тръгнем, всички ще загинем — продължи Стю. — Тя беше права. Какво ще стане, ако чакаме до пролетта. Как ще го спрем тогава? Не знаем. Нямаме представа. Никога не сме имали. Ще заровим глави в пясъка? Не можем да го спрем по друг начин, освен както предложи Глен. С бяла магия. Или с Божията помощ.

Тя заплака горчиво.

— Недей, Франи. — Той се опита да я хване за ръката.

— Не ме докосвай! — извика Фран. — Ти си обречен, ти си труп, така че не ме докосвай!

Стояха неподвижно край смъртното ложе на старицата, а слънцето се издигаше в небето.

Към единайсет сутринта Фран и Стю спряха колата си в подножието на планината. Стю взе кошницата за пикник, а Фран — покривката за маса и бутилката „Блу нън“. Пикникът бе нейна идея, но между двамата цареше странна неловкост.

— Помогни ми да постеля покривката — каза тя. — И внимавай за онези бодливи неща.

Намираха се в малка долина на триста метра под платото Сънрайз. Под тях се разстилаше Боулдър, обвит в синя мараня. Беше типичен летен ден и слънцето припичаше. В тревата пееха щурци. Скакалец подскочи и Стю го улови ловко. Усещаше как насекомото подскача и се опитва да избяга от шепата му.