Стивън Кинг - Сблъсък

Опита се да успокои Франи, но тя плака дълго. Когато най-после сълзите й пресъхнаха, той използва бутона, за да вдигне леглото и запали нощната лампа.

Някой раздрусваше рамото на Стю и той с усилие изплува от дълбините на съня. Умът му преповтаряше бавно безкраен списък от хора, които можеха да му отнемат съня. Майка му, която му казва, че е време да става и да върви на училище. Мануел самохвалкото в онази малък публичен дом в Нуево Ларедо му заявява, че трябва да плати още двайсет долара, ако иска да остане цялата нощ. Сестра в бяла униформа иска да измери кръвното му. Франи.

Рандал Флаг.

Последната мисъл му подейства като кофа студена вода, плисната в лицето.

Не беше никой от изброените хора. Бе Глен Бейтман с Коджак до него.

— Човек не може да те събуди, Източен Тексас — каза социологът. — Спиш като пън. Поне да беше запалил лампата, кучи сине.

— О, Боже, забравих, че имаме електричество!

Стю включи лампата, намръщи се от неочакваната ярка светлина и се взря в часовника. Беше три без петнайсет.

— Какво правиш тук, Глен? Бях заспал, в случай че не си забелязал.

Отмести поглед от будилника и загледа новодошлия. Лицето му бе бледо, изплашено… и остаряло. Имаше дълбоки бръчки и доста измъчен вид.

— Какво има?

— Майка Абигейл.

— Умря ли?

— Мили Боже, почти ми се иска да беше така. Тя дойде на себе си. И ни очаква.

— Нас двамата?

— Петимата. — Гласът на Глен стана още по пресипнал. — Знае, че Сюзън и Ник са мъртви и че Франи лежи в болницата, Нямам представа откъде го е научила, но е така.

— И иска да се срещне с хората от комитета?

— Да. Твърди, че е на прага на смъртта и че трябва да ни съобщи нещо. Не съм сигурен, че ми се иска да го чуя.

Нощта бе мразовита. Стю бе вдигнал ципа на якето си чак до брадичката. Студената луна, която блестеше над тях, го накара да се замисли за Том, който бе инструктиран да се върне при тях и да докладва видяното, когато настъпи пълнолуние. Сега луната бе в първата си фаза. Може би само тя виждаше къде са Том, Дейна Юргенс и съдията Фарис. Един Бог знае какво още виждаше в убежището на зловещия човек.

— Първо събудих Ралф — обясни Глен. — Казах му да отиде в болницата и да доведе Фран.

— Ако докторът смяташе, че тя е добре, би я пуснал да се прибере у дома — ядосано му отвърна Стю.

— Случаят е особен.

— Страшно си се разбързал за човек, на когото не му пука какво ще каже старицата.

— Страхувам се да не закъснеем — отвърна Глен.

Джипът спря пред дома на Лари в три и десет. Цялата къща бе осветена — не с газени лампи — сега вече не бяха нужни, а с електрически. Всяка втора улична лампа светеше, не само тук а из целия град и Стю ги бе наблюдавал през целия път като омагьосан. Когато слизаха от джипа, иззад ъгъла проблеснаха фарове. След миг старият камион на Ралф спря до тях. Ралф слезе и Стю се доближи до дясната седалка, където, подпряна на възглавница, седеше Фран. Усмихна се и нежно й каза:

— Здравей, дребосъче.

Тя го хвана за ръката. Лицето й бе като бяло петно в мрака.

— Много ли те боли? — попита Стю.

— Не чак толкова. Взех обезболяващи. Само не ме карай да бързам.

Младият мъж й помогна да слезе от кабината и Ралф я подхвана от другата страна. И двамата забеляза как тя потръпна, когато направи първата крачка.

— Искаш ли да те нося?

— Не, всичко е наред. Просто ме дръж здраво, разбра ли?

— Естествено.

— И вървете по-бавно. Ние, бабичките, не можем да бързаме.

Тръгнаха към къщата. Стоящите на верандата Глен и Лари ги наблюдаваха. На фона на вратата изглеждаха като фигури, изрязани от черен станиол.

— Как мислиш, какво ли ще ни каже? — промърмори Франи. Стю поклати глава.

— Не зная.

Стигнаха до вратата и тъй като Франи очевидно изпитваше силни болки, Ралф помогна на Стю да я въведат вътре. Подобно на Глен, Лари бе бледен и разтревожен. Носеше избелели джинси, а ризата му бе закопчана накриво. Бе обул мокасините си на бос крак.

— Извинявай, че се наложи да те домъкнем тук — каза той, обръщайки се към младата жена. — Седях до майка Абигейл, когато… Бяхме организирали дежурство, нали разбираш?

— Да, разбирам. — По някаква причина фразата „дежурство“ я накара да си спомни за гостната на майка си… но за разлика от друг път, не изпита неприятно чувство.

— Преди час Луси отиде да поспи. Задрямах за малко, а когато се събудих… Фран, мога ли да ти помогна?

Тя поклати глава и се усмихна насила.